— Значи искате да загубите чина си — рече Мендес — и да се върнете в Тексас? В Портобело?
— Съвсем не. Ще рискувам да ви кажа следното: не съм тръгнал по официалните канали. Не искам да клатя лодката. — Той посочи към мен. — Но аз имам тук един пациент и една загадка, която бих искал да разгадая.
— Пациентът е добре — рекох. — Загадката е нещо, в което не би пожелал да се замесваш.
Последва дълго, тежко мълчание.
— Известно е къде се намирам.
— Нямаме намерение да ви заплашваме или да ви плашим — каза Мендес. — Но няма как да получите правото на достъп, та да ви се разясни това. По тази причина Джулиан не може да ви позволи да се включите към него.
— Имам достъп до свръхсекретно равнище.
— Знам. — Мендес се наведе напред и рече тихо: — Името на бившата ви жена е Юдора, имате две деца — Паш, който е в медицинския институт в Охайо, и Роджър, който е в танцова трупа в Ню Орлиънс. Роден сте на 5 март 1990 г. и кръвната ви група е нула-отрицателна. Искате ли да научите и името на кучето си?
— Не ме плашите с това.
— Опитвам се да комуникирам с вас.
— Но вие дори не сте военен. Никой тук не е, освен сержант Клас.
— Това би трябвало да ви говори нещо. Имате достъп до свръхсекретно равнище и все пак моята идентичност е тайна за вас.
Полковникът поклати глава. Облегна се назад и отпи от виното си.
— Имали сте достатъчно време, за да научите всичко това за мен. Не мога да разбера дали сте някакъв супершпионин или просто един от най-добрите шибани артисти, които съм срещал.
— Ако блъфирах, щях да ви заплаша сега. Но вие го знаете и точно затова изрекохте онова, което чухме преди малко.
— А вие пък ме заплашвате, като не ме заплашвате.
Мендес се разсмя.
— Резултатът е изравнен — едно на едно. Признавам си, че съм психиатър.
— Но ви няма в базата данни АМА.
— Вече не.
— Свещеник и психиатър — това е доста странна комбинация. Сигурен съм, че и католическата църква няма да има данни за вас.
— Това е по-трудно да се провери. Ще бъде добре за сътрудничеството ни да не проверявате.
— Нямам причини да си сътруднича с вас. Ако нямате намерение да ме застреляте или да ме хвърлите в някоя тъмница.
— Тъмницата ще изисква твърде много документация — рече Мендес. — Джулиан, ти си се включвал към него. Какво мислиш?
Спомних си една нишка от връзката ни.
— Той е напълно искрен за конфиденциалността лекар-пациент.
— Благодаря ти.
— Тъй че ако напуснете стаята, аз и той можем да говорим като пациент и лекар. Но има един проблем.
— Има наистина — въздъхна Мендес. — Сделка, която може и да не приемете.
— Каква е тя?
— Мозъчна хирургия — рече Мендес.
— Възможно е да научиш какво правим тук — намесих се аз, — но трябва да го направим така, че никой да не го узнае от теб.
— Изтриване на паметта — рече Джеферсън.
— Това няма да е достатъчно — каза Мендес. — Ще трябва да изтрием спомена не само за това пътуване и всичко, свързано с него, но и спомените ви за лечението на Джулиан и за хората, които го познават. А това е твърде обширен участък от паметта.
— Онова, което ще трябва да сторим — рекох, — е да извадим жака ти и да прекъснем всички неврални връзки. Съгласен ли си да се откажеш от жака завинаги, за да научиш една тайна?
— Жакът е от жизнено значение за професията ми — отвърна той. — Свикнал съм с него, ще се чувствам непълноценен без жак. За тайната на Вселената — може би. Но не и заради тайната на „Дома на Свети Вартоломей“.
Някой почука на вратата и Мендес го покани да влезе. Беше Марк Лобел, който държеше подложка за писане до гърдите си.
— Може ли да разменя две думи с теб, отче Мендес?
След като Мендес излезе, Джеферсън се наведе към мен.
— По своя воля ли си тук? — попита. — Някой да те е принуждавал?
— Никой.
— Мисли за самоубийство?
— Нищо не би могло да е по-далеч от ума ми.
Възможността още си я имаше, но исках да видя как ще свърши всичко това. Ако Вселената престанеше да съществува, тя щеше и бездруго да ме отнесе със себе си.