Амелия бе изключила машината си в края на работния ден и подреждаше книжа, готова да си тръгне за дома, да вземе една вана и дълго да спи, когато нисък, плешив мъж почука на вратата на кабинета й.
— Професор Хардинг?
— Какво мога да направя за вас?
— Да сътрудничите. — Той й подаде незапечатан обикновен плик. — Казвам се Харолд Инграм, майор Харолд Инграм. Юрист съм към Военната служба за технологична оценка.
Тя разгърна трите страници елегантно изписан текст.
— Сега ще ми обясните ли на прост английски какво означава това?
— О, много е просто. Статия, на която сте съавторка в „Астрофизически журнал“, бе оценена като съдържаща материал, който засяга военни изследвания.
— Почакайте. Тази статия не мина през редколегията. Беше отхвърлена. Откъде са разбрали за нея във вашата служба?
— Честно казано, не знам. Не съм по техническата част.
Тя прегледа отново страниците.
— „Спирате и преставате завинаги“? Това призовка ли е?
— Да. С две думи казано, нуждаем се от всички ваши данни, свързани с това изследване и заявление, че сте унищожили всички копия, както и обещание, че няма да продължавате работата си по този проект, докато не получите разрешение от нас.
Тя го погледна, сетне отново разгледа документа.
— Шегувате се, нали?
— Уверявам ви, че не.
— Майоре… ние не се занимаваме с конструирането на някакъв топ. Това е абстрактна материя.
— Не разбирам нищо от това.
— Как, за Бога, си въобразявате, че можете да ми попречите да мисля за нещо?
— Това не е моя работа. Просто ми трябва документацията и заявлението.
— Получихте ли ги от моя съавтор? Аз съм просто наета сътрудничка, призована да провери някои неща от областта на физиката на частиците.
— Доколкото знам, за него са се погрижили.
Тя седна и постави трите листа на писалището пред себе си.
— Можете да си вървите. Трябва да проуча това и да се посъветвам с шефа на факултета си.
— Шефът на факултета ви ни обеща пълно съдействие.
— Не мога да повярвам. Професор Хейс?
— Не. Подписа Дж. Макдоналд Роумън…
— Макро? Той дори не е в играта.
— Той наема и назначава хора като вас. И ще ви изхвърли, ако не ни съдействате.
Беше напълно неподвижен, не мигваше. Това беше позата му.
— Трябва да говоря с Хейс. Трябва да разбера какво моят шеф…
— По-добре ще е просто да подпишете двата документа — рече той благо, малко театрално, — а утре мога да дойда за документацията.
— Моята документация — рече тя — покрива широкия спектър от научни абракадабри до излишък от информация. Какво ще си каже съавторът ми по този въпрос?
— Не бих могъл да зная. Мисля, че с това се занимава Карибският отдел.
— Той изчезна в Карибите. Да не искате да кажете, че вашият отдел го е убил?
— Какво?
— Извинете. Армията не убива хора. — Тя се изправи. — Можете да останете тук или да дойдете с мен. Ще копирам тези страница.
— По-добре ще е да не ги копирате.
— Ще е лудост, ако не го направя.
Той остана в кабинета й навярно да души наоколо. Тя мина покрай стаята с копирните машини и взе асансьора за първия етаж. Напъха книжата в чантичката си и скочи в първото такси от стоянката на отсрещната страна на улицата.
— Към летището — нареди тя и започна да обмисля намаляващите си възможности.
Всичките й пътувания до и от ОК32 бяха по откритата сметка на Питър, тъй че имаше достатъчно кредити, за да се добере до Северна Дакота. Но дали трябваше да остави следа, водеща право към Джулиан? Щеше да му се обади от телефон на летището.
„Но почакай“ — помисли си. Не можеше просто да се качи на самолета и да се промъкне в Северна Дакота. Името й щеше да е в списъка на пътниците и някой щеше да я чака при пристигането й.
— Промяна в направлението — рече тя. — Гара Амтрак.
Гласът на таксито потвърди промяната и колата осъществи обратен завой.
Малцина пътуваха на далечни разстояния с влак, повечето от тях изпитваха височинна фобия или просто бяха решени да правят нещата по трудния начин. Или пък хора, които искат да отидат някъде, без да оставят писмена следа подире си. Билетите за влак се купуваха от машина, подобни бяха и на използваните от децата жетони за игри, и на жетоните за таксита. (Бюрократите и моралистите с удоволствие биха заменили тази тромава система с пластмасовите карти, подобни на старинните кредитни карти, но електоратът в същото време не би искал властите да знаят какво върши, кога и с кого. Индивидуалните купони правеха размяната и натрупването също по-лесни.)