Преценката на Амелия бе перфектна; тя изтича до совалката за Далас в 6:00 — тъкмо когато потегляше, и седна.
Включи екрана на гърба на предната седалка и поиска карта. Ако пипнеше два града, екранът щеше да покаже времето на тръгване и на пристигане. Нахвърли си списък; можеше да стигне от Далас до Сийсайд през Оклахома сити, Канзас сити и Омаха за около осем часа.
— От кого бягаш, милинка? — Възрастната жена с бяла коса на клечки седеше до нея. — От някой мъж ли?
— Разбира се — отвърна тя. — Истински негодник.
Старицата кимна и сви устни.
— Най-добре е да си вземеш хубава храна, докато си в Далас. Не би трябвало да преживяваш с онези боклуци, които сервират във вагон-ресторанта.
— Благодаря ви. Ще го имам предвид.
Старицата се върна към сапунената опера, която гледаше, а Амелия запрехвърля списанието на Амтрак „Виж Америка!“ Не й се гледаше много.
Престори се, че подремва през половиния час до Далас. След това си взе сбогом с коафираната на клечки дама и се гмурна в тълпата. Разполагаше с повече от час до влака за Канзас сити, затова си купи един кат дрехи — каубойска риза и широки, черни спортни панталони; взе и опаковани сандвичи, и вино. Сетне позвъни на номера в Северна Дакота, който Джулиан й бе дал.
— Да не би редколегията да е променила решението си? — попита той.
— По-интересно.
Разказа му за Харолд Инграм и за заплашителните документи.
— Нещо ново за Питър?
— Не. Но Инграм знаеше, че е в Карибите. Тогава реших да избягам.
— Е, армията също ме намери тук. Една секунда. — Той изчезна от екрана, после се върна. — Не, само д-р Джеферсън е и никой не знае, че е тук. Той вече се присъедини към нас. — Камерата на телефона го проследи, докато сядаше. — Този Инграм спомена ли за мен?
— Не, името ти го няма в статията.
— Въпрос на време е обаче. Дори да не ме свържат със статията, те знаят, че живеем заедно, и ще разберат, че съм механик. Ще пристигнат тук до няколко часа. Трябва ли да сменяш влакове някъде?
— Да. — Тя провери в листчето си. — Последната смяна е в Омаха. Трябва да пристигна там малко преди полунощ… в единайсет и четирийсет и шест централноамериканско време.
— О’кей. Мога да стигна дотогава там.
— И после?
— Не знам. Ще поговоря по въпроса с Двайсетицата.
— Двайсет какво?
— Групата на Марти. Ще ти обясня по-късно.
Тя отиде до машината и след миг колебание си купи билет само до Омаха. Нямаше нужда да ги насочва по-нататък, ако я следяха.
Още един пресметнат риск: два от телефоните имаха жакове за данни. Изчака, докато до тръгването на влака оставаха само няколко минути, и извика собствената си база данни. Записа копие на статията за „Астрофизически журнал“ в джобния си ноутбук. След това даде команда на базата данни да изпрати копия до всички, записани в ноутбука й с адреси, в чиито идентификационни кодове се съдържаше продължението *.PHYS или *.ASTR. Това бяха около петдесетина души, повечето от тях участваха по един или друг начин в проекта „Юпитер“. Дали някой от тях щеше да прочете 20-те страници чернови, повечето — псевдооператорска математика, без увод, без съдържание?
Реши, тя самата щеше да погледне първия ред и щеше да захвърли материала.
Във влака Амелия чете предимно технически неща, но беше жестоко орязана, тъй като не можеше да се идентифицира, за да получи достъп до материали с авторски права. Влакът разполагаше със свое он-скрийн списание и преотстъпени страници от „Ю Ес Ей тудей“, както и с някои списания за пътувания, които просто бяха пълни с явни и скрити реклами. Доста време разглежда през прозореца част от може би най-непривлекателната градска зонална Америка. Нивите, които потекоха покрай влака на смрачаване, бяха самият покой и тя задряма. Креслото й я събуди, докато спираха в Омаха. Но там не я чакаше Джулиан.