На перона стоеше Харолд Инграм със самодоволна физиономия.
— Намираме се в положение на война, професор Хардинг. Властите са навсякъде.
— Ако сте подслушвали обществен телефон без заповед на…
— Не е необходимо. Във всички железопътни и автобусни станции има скрити камери. Ако федералните власти ви търсят, и камерите започват да ви търсят.
— Не съм извършила престъпление.
— Не исках да кажа „търсят“ в смисъла, че търсят престъпник. А човек, който е необходим. Вашето правителство се нуждае от вас. Затова то ви откри. Елате сега с мен.
Амелия се огледа. Да побегне беше абсолютно невъзможно, след като роботи-пазачи и поне един жив полицай наблюдаваща района.
Но тогава забеляза Джулиан в униформа, полуприкрит зад една колона. Той сложи показалец на устните си.
— Ще дойда с вас — рече тя. — Но това става мимо волята ми и ще се обясняваме в съда.
— Надявам се да стане така — рече майорът и я поведе към изхода. — Там е моята обичайна среда.
Минаха покрай Джулиан и тя чу как той ги последва отблизо.
Излязоха през изхода и закрачиха към първото такси от редицата вън.
— Къде отиваме?
— Като начало ще отлетим обратно за Хюстън.
Той отвори вратата и й помогна да се качи, не особено вежливо.
— Майор Инграм — рече Джулиан.
Стъпил вече с единия крак в таксито, той се полуобърна.
— Сержант?
— Вашият полет се отменя.
Държеше малък черен пистолет. Той изгърмя почти безшумно и когато Инграм се отпусна, Джулиан го хвана и като ужким му помагаше, го вкара в таксито.
— Гранд стрийт 1236 — рече той, като пъхна жетон от книжата на Инграм. Мушна книжката в джоба си и затвори вратата. — По наземните пътища, моля.
— Радвам се да те видя — рече тя, като се опитваше тонът й да прозвучи неутрално. — Познаваме ли някого в Омаха?
— Познаваме някого, който е паркирал на Гранд стрийт.
Таксито се понесе на зигзаг през града, а Джулиан гледаше назад за опашка. Щеше да е очевидна при рехавия трафик.
Когато завиха към Гранд стрийт, той погледна напред.
— До черния линкълн на следващата пресечка. Паркирай успоредно на него, там ще слезем.
— Ако ме глобят за дублирано паркиране, ще бъдете отговорен вие, майор Инграм.
— Разбрано.
Спряха до голяма черна лимузина с „църковни“ номера от Северна Дакота и непрозрачни стъкла; Джулиан излезе от таксито, измъкна Инграм и го настани на задната седалка на линкълна. Приличаше на войник, който помага на пияния си другар.
Амелия ги последва. На предните седалки се бяха отпуснали шофьорът, който изглеждаше грубоват сивокос мъж със свещеническа якичка, и Марти Ларин.
— Марти!
— Спасителна команда. Това ли е човекът, който ти поднесе документите? — Амелия кимна. Когато колата потегли, Марти протегна ръка към Джулиан. — Дай да видя личната му карта.
Получи продълговат портфейл.
— Блейз, запознай се с отец Мендес, бивш член на Францисканския орден и бивш обитател на Затвора с максимална сигурност „Рейфорд“.
Докато говореше, ровеше из портфейла, приближил го до двете малки лампички на арматурното табло.
— Д-р Хардинг, предполагам. — Мендес й подаде ръка и продължи да управлява ръчно колата. След една пресечка се чу камбанка, Мендес пусна волана и рече: — Карай към дома.
— Това е неприятно — отбеляза Марти и включи лампата на тавана. — Провери джобовете му и виж дали има копие на заповедите си. — Вдигна портфейла и се взря в снимка на мъж с германска овчарка. — Хубаво куче. Семейни снимки липсват.
— Няма брачна халка — рече Амелия. — Това важно ли е?
— Опростява нещата. Има ли инсталиран жак?
Амелия опипа тила му, докато Джулиан ровеше в джобовете му.
— Перука. — Тя отлепи края й, чу се болезнен звук на откъсване. — Да, има жак.
— Добре. Няма ли заповеди?
— Не. Има обаче манифест за полети — за себе си и за максимум още трима души: „двама задържани плюс охрана“.
— Откога и закъде?
— Свободен билет до Вашингтон. Приоритет 00.
— Това много висок или много нисък приоритет е? — попита Амелия.
— Най-високият. Мисля, че може би няма да си нашата единствена къртица, Джулиан. Ще ни трябва още една и във Вашингтон.
— Този тип ли? — попита Джулиан.