— След като бъде включен към Двайсетицата за две седмици. Това ще е интересен тест за ефикасността на процеса.
Дори не предполагаха колко екстремен щеше да се окаже този тест.
Не носехме белезници или нещо подобно, затова, когато той започна да се размърдва по средата на пътя до „Сейнт Барт“, го стрелнах още веднъж с транквилизиращия пистолет. Докато търсех документите му, намерих един АК 101, малък руски пистолет със стрелички, любимото оръжие на убийците навсякъде по света, защото нямаше нито една метална част. Затова никак не ми се искаше да седя и да си бъбря с него на задната седалка, дори когато оръжието му се намираше в жабката. Той сигурно владееше някакъв начин да ме убие и с кутре.
Оказа се, че бях близо до истината. Когато го отведохме в „Сейнт Барт“ и го завързахме към стола, преди да му приложим антитранквилизатор, Марти се включи еднопосочно към него и разбрахме, че е „специален оператор“ на военното разузнаване, придаден към Службата за технологична оценка. Но в паметта му имаше твърде малко други неща, освен спомени от детството и младостта, както и енциклопедични знания за това, как да осакатиш или убиеш. Не бе третиран със селективния трансфер на памет или деструкцията посредством разрушението, което Марти смяташе, че ще ми е необходимо за ролята на проникваща къртица. Бяха просто силно хипнотично внушени заповеди, които нямаше да издържат дълго, след като бъде включен в двустранна връзка с Двайсетицата.
Дотогава единственото, което той и ние знаехме, бе в коя стая в Пентагона му бе повелено да докладва. Той трябваше да намери Амелия и да я върне — или да я убие и да се самоубие, ако се стигнеше до някаква драматична ситуация. Единственото, което знаеше за нея, бе, че тя и друг учен са открили оръжие, толкова мощно, че ако попадне в чужди ръце, може да помогне на Нгуми да спечелят войната.
Това бе доста необичаен начин на охарактеризиране. Ние използвахме метафората „да се натисне копчето“, но, разбира се, за да стигне проектът „Юпитер“ до крайния си катаклизмен етап, бе нужен екип от учени, които да извършат поредица от сложни действия в точно определена последователност.
На теория процесът можеше да бъде автоматизиран след първия внимателен пробив. Но след като го направите, вече няма да е останал никой, който да го автоматизира.
Значи някой от „Астрофизически журнал“ бе свързан с военните — нищо учудващо. Но дали тогава отхвърлянето на статията от редколегията бе станало под натиск отгоре, или те наистина бяха намерили грешка в работата ни?
От една страна, исках да мисля, че, добре, ако те наистина не одобряваха теорията ни, тогава нямаше причина да преследват Амелия и вероятно Питър. Ала може би разузнаването смяташе за благоразумно да се избави от тях. Нали сме във война, повтаряха те.
В голата заседателна зала освен свързаната двойка бяхме четирима: Амелия, аз, Мендес и Меган Ор, докторката, която прегледа Инграм и му сложи антитраквиланта. Беше три часът сутринта, но всички бяхме съвсем будни.
Марти се изключи, после издърпа жака и от главата на Инграм.
— Е? — попита той.
— Има доста неща за асимилиране — рече Инграм и погледна завързаните си ръце. — Бих могъл да разсъждавам по-лесно, ако ме развържете.
— Безопасен ли е? — попитах Марти.
— Ти въоръжен ли си още?
Показах заредения с транквилизатор пистолет.
— Можем да го развържем. При определени обстоятелства би могъл да ни донесе неприятности, но не и в заключена стая, под наблюдение, под въоръжена охрана.
— Не знам — рече Амелия. — Може би трябва да почакате, докато не премине през обработката „Благост и просветление“. Изглежда ми опасен тип.
— Можем да се справим с него — рече Мендес.
— Важно е да се разговаря с него, веднага след като е имал контакт за разпит — рече Марти. — Той знае фактите, но не е въвличан в дълбока емоционална връзка.
— Така си и мислех — каза Амелия. Марти го развърза и седна.
— Благодаря ви — рече Инграм и разтърка ръцете си.
— Това, което искаме да узнаем първо…
Онова, което се случи сетне, стана толкова бързо, че не бих могъл да го опиша, ако не бях видял по-късно записа на камерата над нас.
Инграм отмести леко стола си, сякаш се полуобръщаше към Марти, докато говори. Всъщност той просто си осигуряваше пространство и стабилност.
С внезапно движение, достойно за олимпийски шампион по гимнастика, той се извъртя и изскочи от стола, перна Марти по брадата с върха на обувката си, след което направи пълно обръщане по масата към мен; аз държах пистолета, но не се целех в него. Гръмнах веднъж напосоки, след което той стовари върху гърдите ми двата си крака и ми строши две ребра. Улови пистолета във въздуха, претърколи се и падна от масата на крака с балетна стъпка, която завърши с удар с крак в гърлото ми, докато падах на земята. Навярно е възнамерявал да ми пръсне главата, но никой на този свят не е съвършен.