От гледната си точка при падането не можех да видя много, но чух Марти да казва: „Няма да стане“, след което изгубих съзнание.
Събудих се на стола си, Меган Ор издърпваше спринцовката от голата ми ръка. Някакъв мъж, когото познавах, но не можех да си спомня името му, правеше същото с Амелия — Лобел, Марк Лобел, единственият от Двайсетицата, с когото не се бях включвал.
Ситуацията изглеждаше такава, сякаш бяхме се върнали с две минути назад във времето и ни бяха дали още една възможност да започнем отначало. Всички си бяха по местата; Инграм бе отново здраво завързан. Но гърдите ме боляха при всяко вдишване и не бях сигурен дали ще мога да говоря.
— Мег — рекох задавено, — д-р Ор? — Тя се обърна. — Мога ли да те посетя, след като всичко това свърши. Мисля, че са ми строшени едно-две ребра.
— Искаш ли да дойдеш сега с мен?
Аз поклатих глава, при което гърлото ме заболя.
— Искам да чуя какво ще каже този негодник.
Марк се озова до отворената врата.
— Дайте ми половин минута да заема позиция.
— Добре.
Меган отиде при Инграм, единственият, който не бе в съзнание, и зачака.
— Наблюдателна стая в съседство — обясни Мендес. — Марк следи какво става и може да изпълни стаята с паралитичен газ за секунди. Необходима предпазна мярка, когато си имаме работа с външни хора.
— Тогава вие наистина не можете да причините насилие — рече Амелия.
— Аз мога — рекох. — Имате ли нещо против да го ритна няколко пъти, преди да го събудите?
— Всъщност можем да се защитаваме. Но не мога да си представя ние да предприемем насилствени мерки. — Мендес посочи към мен. — Джулиан ни предлага познат парадокс: ако той трябва да нападне този човек, не бих могъл да помогна с нещо съществено.
— Ами ако нападне някого от Двайсетицата? — попита Марти.
— Знаеш отговора на този въпрос. Тогава ще става дума за самозащита. Той ще е започнал нападението срещу мен.
— Да продължаваме ли? — попита Меган.
Мендес кимна и тя сложи инжекция на Инграм.
Той дойде на себе си, инстинктивно се опита да се освободи от въжетата, потръпна два пъти, сетне се отпусна.
— Бързодействащ паралитик, както и да се нарича. — Погледна към мен. — Знаеш ли, можех да те убия.
— Глупости. Ти направи най-доброто, което можеше.
— По-добре се надявай да не разбереш колко съм добър.
— Господа — рече Мендес, — приемаме, че вие двамата сте най-опасните хора в тази стая…
— Нищо подобно — каза Инграм. — Всички останали сте най-опасните хора на света под един покрив. Може би в цялата човешка история.
— Обсъждахме този въпрос — намеси се Марти.
— Е, помислете още малко. Вие ще унищожите човешката раса след няколко поколения. Вие сте чудовища. Досущ като създания от друга планета, решени да ни затрият.
Марти се усмихна широко.
— Това е метафора, за която не се бях сещал. Ала единственото, към което наистина се стремим, е да премахнем способността на нашата раса да се самоунищожава.
— Дори това да сработи, а аз не съм убеден, че ще стане, какво ще му е хубавото, ако се превърнем от хора в нещо друго?
— Доколко е осведомен — попитах — защо всичко това е така спешно?
— Без подробности — отвърна Марти.
— „Последното оръжие“ — както и да се нарича то. Оцеляваме след последни оръжия от 1945-та насам.
— От по-рано — рече Мендес. — Самолетът, танкът, нервнопаралитичният газ. Но това е малко по-опасно. Малко по-последно.
— И вие стоите зад него — рече той и погледна Амелия със странно, изпълнено с желание изражение. — Ала всичките тези други хора, тази Двайсетица, знаят за него.
— Не знам колко много знаят — отвърна тя. — Не съм се включвала с тях.
— Но ти скоро ще го направиш — каза му Мендес. — Тогава Всичко ще стане ясно.