— Ако не се върна до два…
— О, я млъкни — той направи жест към Меган. — Приспи го. Колкото по-скоро го включим, толкова по-добре.
— Няма нужда да ме приспивате.
— Трябва да отидем в другия край на сградата. По-скоро бих те носил, отколкото да ти се доверя.
Меган нагласи спринцовката на друга програма и го стрелна. Той гледа предизвикателно няколко секунди, след което хлътна на стола. Марти посегна да го развърже.
— Почакай половин минута — рече Меган. — Може да блъфира.
— Не е ли същото като транквилизатора? — попитах и вдигнах пистолета.
— Не, дойде му твърде много за един ден. Това не действа толкова бързо, но е не по-малко ефикасно. — Тя го ощипа силно по ухото, той не реагира. — О’кей.
Марти отвърза лявата му ръка, тя се вдигна наполовина до гърлото му, след което се отпусна. Устните му потрепваха, очите му бяха затворени.
— Корав мъж.
Марти се поколеба малко, сетне развърза и другите въжета. Изправих се да му помогна да го носим, но залитнах от болката в гърдите.
— Ти седни — рече Меган. — И докато не съм те прегледала, не вдигай нищо, по-тежко от молив.
Всички се изнесоха с Инграм, като ни оставиха насаме с Амелия.
— Дай да погледна — рече тя и разкопча ризата ми. В долната част на гръдния ми кош имаше червено петно, което вече бе започнало да потъмнява, за да стане след време мораво. Не го докосна. — Можеше да те убие.
— Можеше да убие и двама ни. Какво е усещането да бъдеш търсена — жива или мъртва?
— Отвратително. Той едва ли е сам.
— Трябваше да го предвидя — рекох. — Би трябвало да познавам мисленето на военните, след като в крайна сметка съм един от тях.
Тя погали нежно ръката ми.
— А ние се безпокояхме предимно за реакциите на другите учени. Смешно, поне донякъде. Ако изобщо съм мислила за реакцията на външни хора, предполагах, че те просто ще приемат нашия авторитет и ще се зарадват, че сме уловили проблема навреме.
— Смятам, че повечето хора ще го направят, дори военните. Но първо за това е научило не онова управление, което трябва.
— Ченгета. — Тя направи гримаса. — Вътрешните шпиони да не би да четат списанията?
— Сега, след като знаем със сигурност, че ги има, тяхното съществуване ми се струва неизбежно. Достатъчно е да накарат някоя машина да търси рутинно ключови думи в резюметата на статии, предадени на редколегиите във физиката и отчасти в инженерните науки. Ако им се види, че нещо може да има военно приложение, разследват и дръпват конците.
— И убиват авторите?
— Навярно ги призовават в армията. Оставят ги да си вършат работата в униформи. В нашия случай, в твоя случай, са се наложили драстични мерки, тъй като оръжието е толкова мощно, че не може да се употреби.
— И просто вдигат телефона и нареждат на някого да дойде да ме убие, а на друг — да убие Питър?
Тя свирна на автобара и го помоли за вино.
— Е, Марти разбра от него, че първата му заповед е да те върне обратно. Питър навярно е в стая като тази, някъде във Вашингтон, натъпкан с „Тазлет Ф-3“, и потвърждава онова, което те вече знаят.
— Ако случаят е такъв, те ще научат и за теб. И поради това ще е доста трудно да се промъкнеш в Портобело като къртица.
Виното дойде, опитахме го, спогледахме се, обзети от една и съща мисъл: щях да бъда в безопасност единствено ако Питър бе умрял, преди да им каже за мен.
Влязоха Марти и Мендес и седнаха до нас, Марти бършеше челото си от потта.
— Ще се наложи да побързаме; да променим всичко. В какъв цикъл е сега взводът ти?
— Включени са от два дена. Към големите — от един. Навярно още са в Портобело, тренират. Въвеждат новия взводен командир с учения в Педровил.
— Хубаво. Първото нещо, което трябва да направя, е да видя дали моят любим генерал може да удължи периода на обучение — пет или шест дена ще са предостатъчни. Сигурен ли си, че тази телефонна линия не се подслушва?
— Напълно — отвърна Мендес. — В противен случай всички щяхме да сме в униформи или в лудницата, включително и ти самият.
— Значи разполагаме с две седмици. Достатъчно време. Мога да направя промените в паметта на Джулиан за два или три дена. Да му осигуря заповед да чака взвода в Сграда 31.