В края на подобни вечери, когато гостите се разотиваха и единствено алкохолните изпарения напомняха за неотдавнашното им присъствие, Юдит се опитваше да установи как се чувства в познатата компания на купища мръсни съдове. За нея този начин на живот определено беше за предпочитане — да прекараш един час в кухнята, да разтвориш широко прозорците в дневната, да си поемеш глътка чист въздух и превантивно да изпиеш хапче против главоболие. А после да прегърнеш любимата си възглавница и да я пуснеш чак в осем сутринта. Безспорно по-добре, отколкото да задълбаеш в психиката на един вероятно (също толкова) пиян, хронично мълчалив, неспособен на уединение, презиращ домакинската работа „партньор“, за да разбереш дали той таи надежди или опасения, че може да се стигне до секс. Юдит бе лишена от подобен стрес. Тя усещаше липсата на мъж в леглото си само в ранните часове на утрото. Но въпросният избраник не биваше да бъде, който и да е. Трябваше да е някой специален. А за съжаление нито един от познатите й не попадаше в тази категория.
3
Юдит ходеше с удоволствие на работа. И дори когато губеше мотивация, както се случваше почти винаги след празници, тя полагаше огромни усилия да го прикрие. В крайна сметка сама си беше шеф, макар че често мечтаеше да бъде подчинена на някой друг, не дотолкова взискателен човек. Като например стажантката й Бианка, която можеше да прекара часове пред огледалото и да изглежда изключително заета. Юдит притежаваше малка фирма на Голдшлагщрасе в петнайсети район. Въпреки помпозното име на улицата бизнесът й не беше особено доходоносен, но тя обичаше магазина за лампи и не искаше да го замени за нищо на света. Още в детството си смяташе помещенията за най-хубавите на Земята. Те бяха пълни с трептящи звезди и искрящи сфери, които грееха ярко и създаваха празнична атмосфера. В магическия музей на дядо й сякаш винаги беше Коледа.
На петнайсет години Юдит се чувстваше като в златна клетка. Докато пишеше домашните си, над нея бдяха безброй лампиони, а най-съкровените й мечти биваха съпровождани от ослепителното сияние на полилеите. Брат й Али не обичаше светлината и отрано се оттегли в тъмното си убежище. Майка й отчаяно се опитваше да се пребори с фалита и със собственото си нежелание да се занимава с търговска дейност. А баща й отдавна предпочиташе по-сумрачните заведения. Родителите й се бяха разделили в „дух на разбирателство“ — най-отблъскващия израз, който Юдит някога бе чувала. За нея той означаваше да плачеш с усмивка на лице, докато сълзите ти не застинат. В даден момент обаче ъгълчетата на устните ти натежават ужасно, спускат се надолу и остават завинаги в тази позиция — както при майка й.
На 33-годишна възраст Юдит пое западналия магазин за лампи. През последните три години светлините в него отново бяха започнали да сияят. Може би не толкова силно, колкото по времето на дядо й, но продажбите и ремонтите вървяха достатъчно добре, за да позволят на майка й да си остане у дома. Ето как Юдит за пръв път се бе разделила с някого в дух на разбирателство.
Вторникът след Великден протече при изключително спокойно работно темпо. Тя прекара деня в задната стая под матовата светлина на настолната лампа, като се занимаваше със скучни счетоводни операции. Между осем и шестнайсет часа Бианка не издаде нито звук; вероятно вече се гримираше. Малко преди края на работното време момичето реши да засвидетелства присъствието си и се провикна:
— Госпооожо!
— Моля ви, не крещете така! Ако искате да ми кажете нещо, елате тук.
Бианка се приближи и заяви:
— Търси ви някакъв мъж.
— Мен ли? Какво желае?
— Да ви поздрави.
— Аха.
Беше мъжът с бананите. Юдит го позна едва когато чу думите му.
— Отбих се да ви поздравя — каза той. — Аз съм човекът, който ви настъпи по петата в магазин „Меркурий“ преди Великден. Днес сутринта ви видях да влизате тук.
— И цял ден сте чакали да изляза? — пошегува се тя и се изкикоти.
Коментарът й се стори доста остроумен. Мъжът с бананите оцени шегата и на лицето му изгря сияйна усмивка. Около искрящите му очи се открояваха стотици малки бръчици, а зъбите му блестяха от белота.
— Офисът ми се намира на няколко преки от тук — обясни той. — Затова си помислих…
— … дали да не дойдете да ме поздравите — прекъсна го тя. — Много мило от ваша страна. Учудвам се, че изобщо сте ме познали.