Белите таблетки вече се намираха върху езика й, когато замаяният й поглед се спря върху отрупаната с плодове купа, поставена върху скрина до вратата. Юдит инстинктивно изплю хапчетата и ги скри под одеялото. Изведнъж й се стори, че нещо в мозъка й се пробужда. Над овалните червеникави плодове — ябълки, круши и сливи — се издигаше огромна жълта купчина от поне осем добре оформени банана. Отначало й заприличаха на някакво абсурдно чуждо тяло. Юдит ненавиждаше бананите, тъй като ги свързваше със стомашните си проблеми в предучилищна възраст, когато родителите й бяха бутали в устата й големи лъжици лепкава бананова каша. До ден-днешен тя усещаше ужасния й вкус върху небцето си.
Колкото по-дълго се взираше в бананите, толкова по-ясно различаваше една конкретна картина. Юдит си спомни сцената от супермаркета преди седем месеца, когато все още бе водила съвършено нормален живот. Тогава вниманието й бе привлечено от непознат мъж, навярно баща на поне няколко деца, в чиято количка се открояваше същата огромна купчина банани като тази на скрина. Сега очите на Юдит се напълниха със сълзи — истински, неподправени и влажни. Те мигновено изостриха погледа й. Зад жълтите плодове се криеше загадка, която тя трябваше да разплете на всяка цена. И то при съвсем ясно съзнание.
Четиринайсета фаза
1
От този момент нататък Юдит започна да пуска хапчетата в широката цепнатина на старата си розова касичка във формата на прасенце, която криеше под летните тениски в гардероба си. Трябваше да се подсигури за черни дни, тъй като не знаеше дали скоро няма да я сполетят отново.
Пред останалите продължаваше да се преструва на замаяна и изтощена. Прекарваше голяма част от времето в леглото или на канапето, правеше странни движения, вървеше по установения маршрут към банята като Дъстин Хофман в „Рейнман“, мърмореше неразбираеми неща и си говореше сама, за да се порадва на интелигентна компания. За разнообразие зяпаше с часове в една точка, внезапно се разтреперваше и се свиваше под одеялото. Разиграваше все същия интересен репертоар от ежедневието на един душевноболен човек и с нарастващо удоволствие забелязваше, че Ханес не подозира абсолютно нищо.
Той беше съвършеният болногледач. Дори в нощите, когато смяната се поемаше от мама, винаги надаваше едно ухо към спалнята. Щом се доближеше до леглото, Юдит се преструваше на заспала. Понякога галеше косата й и я милваше по бузата или пък прошепваше: „Лека нощ, скъпа моя.“ На няколко пъти тя усети дъха му в непосредствена близост до лицето си и долови звука от въздушна целувка. Юдит понасяше смело и търпеливо подобни неприятни моменти. Ханес не смееше да я доближи повече, така че тя нямаше от какво да се страхува.
Двамата болногледачи обикновено прекарваха вечерите заедно в кухнята. Майка й се бе превърнала в негова лична студентка по архитектура и слабите й познания в тази област го мотивираха допълнително. Той обожаваше да образова невежите. През деня често се появяваше в апартамента на Юдит, дори само за да донесе и разпредели хранителните продукти. Никога не забравяше да купи банани. Тя се радваше на всяка доставка и преливаше от идеи как най-незабелязано да се отърве от един или друг плод. От време на време, когато купата ставаше изцяло жълта, тя дори изяждаше по някой банан — всъщност вкусът им не беше толкова лош и те засищаха приятно глада й.
Когато Ханес не беше наоколо, Бианка я извеждаше от апартамента. Според официалната версия Юдит просто искаше да се поразтъпче и да свикне със зимния въздух. Майка й, която в тези моменти бе принудена да се грижи сама за магазина, не одобряваше напълно разходките им. Смяташе, че Ханес трябва да придружава пациентката и на открито. Когато оставаха извън полезрението й, Юдит и Бианка веднага се втурваха към най-близката сладкарница, където си поръчваха истинско капучино и вкусна калорична торта. А после се залавяха за работа, следвайки препоръките на Йесика Райман.
2
Бианка също не обичаше банани.
— Най-големият ми кошмар е някой да ме затвори в тясна стая без прозорци, в компанията на кафява бананова кора — заяви тя. — Мисля, че бих откачила.
Юдит й разказа откъслечните си спомени за бананите, които Ханес бе купил в супермаркета преди Великден. На първата им среща в кафене „Райнер“ тя го бе попитала дали е семеен и как успява да изяде сам толкова много банани. Той се бе засмял, след което й бе обяснил следното: плодовете били предназначени за негова трудноподвижна съседка, вдовица с три деца. Веднъж или два пъти седмично Ханес й набавял хранителни продукти. Правел го безвъзмездно, тъй като самият щял да се радва, ако има съседи, които да му помагат при нужда.