— И? — попита Бианка след кратка пауза.
— Ами нищо, това е всичко — отвърна Юдит.
Стажантката се намръщи и добави:
— Ако трябва да бъда честна, очаквах повече. Прозвучахте ми доста развълнувана. Кое ви се струва странно в тази история?
— Странното е, че той никога не спомена въпросната съседка отново.
— Разбирам. Но едва ли е много интересно да ходиш да пазаруваш за някого. Ако му купуваш обувки, е различно. Но храна? Няма кой знае какво за разказване. А и сигурно изобщо не познава добре жената. Най-вероятно само оставя у тях бананите и другите покупки и веднага си тръгва. Не е изключено и тя да се е преместила в ново жилище. Или да е умряла. Съществуват хиляди варианти. Но ако настоявате…
— Имам някакво предчувствие, първото от доста време насам. Приятелят ти Басти не може ли да…
— Разбира се. Знаете, че му доставя удоволствие. Ще излъже, че е новият пощальон или нещо подобно.
3
Разследването на Басти по случая „Ниселгасе 14“ протече не особено задоволително. Единствено домоуправителката от сръбски произход, която живееше на партера, бе проявила готовност да му даде някаква информация. Тя категорично бе отрекла в сградата да има трудноподвижна вдовица с три деца.
— Била напълно сигурна — изтъкна Бианка, — защото в цялата сграда нямало други деца, освен собственото й бебе и онова в корема на бременната госпожа Холцер в апартамента до нея. Холцер обаче не е никаква вдовица, а още по-малко инвалид, тъй като през лятото участвала в градския маратон. Тогава още не предполагала, че чака дете, понеже ако си бременна и тичаш в маратон…
— Да, схванах идеята — прекъсна я Юдит.
— Домоуправителката обаче не познавала твърде добре наемателите. Споделила с Басти, че хората в сградата не общуват помежду си, което е типично за Виена. Ако човек надуши миризмата на труп от съседния апартамент, едва тогава ще разбере, че някой е живял там. И после ще прочете във вестника, че умрелият не е бил много забележим. Как да е забележим, след като никой не го забелязва? Права ли съм?
— Напълно.
— Например тя изобщо не знаела, че в двайсет и втори апартамент живее господин Бергталер. Всъщност нямала представа за кого става дума. Чак когато Басти описал външния му вид, домоуправителката се сетила, че това е любезният мъж, който винаги й задържал входната врата. За разлика от останалите съседи никога не пропускал да я поздрави. За пръв път обаче чувала, че той обитава въпросното жилище. Мислела, че там не живее никой.
— Аха.
— Но Басти все пак е забелязал нещо.
— Какво?
— За съжаление не ми каза повече, защото трябвало да проучи по-подробно въпроса. Но ако подозренията му се оправдаели, наистина щял да попадне на гореща следа.
— Вече изгарям от любопитство.
— И аз, шефке, повярвайте ми.
4
Кошмарната година навлизаше във финалната си фаза. Седмиците преди Коледа бяха лишени от цвят и снеговалежи. Юдит не бе преодоляла напълно старите си страхове, но поне успяваше да ги държи на разстояние. Без действието на медикаментите все още не се чувстваше достатъчно стабилна и нервите й бяха изострени. Но сега мислите й бяха значително по-ясни и тя вярваше, че възелът постепенно започва да се разхлабва. Просто трябваше да издърпа правилната нишка.
Беше започнала сама да се впечатлява от актьорските си способности. Интуицията й подсказваше, че е по-добре още известно време да си остане вкъщи и да играе ролята на психично лабилната пациентка. Ханес я бе водил за носа толкова дълго време. Сега беше неин ред. А и присъствието му вече не я плашеше. Тя продължаваше да се чувства твърде слаба, за да вземе живота си в ръце, но предвкусваше радостта от мига, в който щеше да му подаде пълната с лекарства касичка и да каже: „Благодаря ти, скъпи мой закрилнико. Приеми този подарък като спомен за втория ни съвместен период. Успях да се излекувам сама и за съжаление не се нуждая повече от помощта ти.“