В действителност Бианка и пожарникарят Басти, облечен в служебна униформа, взеха Юдит към един часа и в гъстия снеговалеж я закараха до Ниселгасе 14.
— Ето, вижте, шефке — посочи Бианка от седалката до шофьора, — на четвъртия ред от долу на горе светят два прозореца. Номер пет грее по-слабо от номер шест. Точно както ви обяснихме.
Бианка остана в колата и продължи да наблюдава сградата, за да може да ги предупреди по телефона за евентуалната поява на Ханес. Басти отвори за секунди входната врата. Взе асансьора до четвъртия етаж и натисна звънеца на апартамент 21. Юдит се криеше на стълбите и се ослушваше. Басти звънна общо три пъти и промърмори, че навярно няма никой. Но изведнъж вратата се отвори. Той каза нещо от сорта на: „Рутинна проверка на аварийните изходи при пожар, ще свърша бързо.“ След известна пауза, която се стори безкрайна на Юдит, вратата отново се затвори. Тя изчака малко, за да се увери, че Басти е влязъл в жилището. После изтича надолу по стълбите и седна в колата при Бианка.
— Искате ли? — попита стажантката, която държеше червило с аромат на горски ягоди. — Много помага в напрегнати ситуации.
Басти се върна след около пет минути. Устата му беше по-широко отворена от обикновено.
7
— Едно е сигурно, госпожо Юдит — заяви Басти, — господин Ханес ви е лъгал.
Съвещанието им се премести в гостилница „Рааб“ — популярно сред пожарникарите място, където клиентите сами си сипваха наливната бира. Над бара имаше табела с надпис: „Тренировка по гасене на пожар за напреднали“. Проблемът в случая беше, че Юдит и Бианка изцяло разчитаха на думите на Басти, а се налагаше да ги вадят с ченгел от устата му.
Отворила му жена на около шейсет-седемдесет години, която определено не била трудноподвижна и нямала деца. Или поне не се виждали такива наоколо.
— Как изглеждаше?
— Ами нормално. Отначало не искаше да ме пусне вътре.
— Защо?
— Защото зет й не си бил вкъщи.
— Зет й ли?
— Да, точно така.
— Попита ли я за името му?
— Не, но със сигурност е нашият господин Ханес.
— Откъде знаеш?
— Тя каза, че зет й Ханес не си е вкъщи.
— Сериозно ли? Какво още каза?
— Ами нищо особено.
— Басти, моля те, опитай се да си спомниш! Какво стана после?
— Тя ме пусна в жилището и аз направих проверка.
— И?
— От гледна точка на пожарната безопасност всичко беше наред. Единствено достъпът до стълбата към покрива…
— А иначе?
— Жилището беше приятно. Подредено, чисто, поддържано. Съвсем нормално.
Юдит и Бианка свиха рамене.
— Господин Ханес живее в него от дванайсет години — продължи Басти. — Съседният апартамент, номер двайсет и две, който винаги е тъмен, също е негов. Той е живял там преди.
— Откъде знаеш?
— От жената.
— Какво друго научи? Какво се е случило с дъщеря й?
— Нямам представа. Но се казва Бела.
— Как разбра?
— На стената в антрето висеше малка дъска за съобщения, на която беше закачено писмо. Започваше с думите: „За Бела, моя ангел на Земята“ или нещо подобно. По-долу пишеше: „С вечна обич, твой Ханес“. Обич или вярност, едно от двете.
— Това вече е прекалено! — възкликна Бианка.
— Мама много ще се радва да го чуе! — добави Юдит.
— Навсякъде около писмото имаше снимки. Цялата дъска беше отрупана с портрети на въпросната Бела.
— Как изглежда тя?
— Млада и хубава, с руса коса и доста слаба фигура. Как да ви обясня… Такива са били жените преди.
— Тоест всичко друго, но не и секси — преведе Бианка.
— На няколко от снимките присъстваше и Ханес. Нашият господин Ханес, но поне с десет години по-млад.
— Не мога да повярвам — заяви Юдит. — А какво се е случило с Бела?
— Така и не разбрах.
— Защо не попита? — учуди се Бианка.
— Малко е подозрително един пожарникар да зададе такъв въпрос.
— Вероятно е починала — предположи Бианка.
— Не мисля — отвърна Басти.
— Защо?
— Защото сигурно е била там, в заключената стая, където възрастната жена не искаше да ме пусне. Казах й, че всички помещения трябва да се проверят от съображения за безопасност, но тя продължи да упорства.