— Имаме общ… познат. Казва се Ханес. Ханес Бергталер.
Юдит си поемаше въздух на всеки няколко думи, стараейки се да улови бавното темпо, с което времето се движеше в тази притихнала стая.
— Стана така, че пътищата ни с него се пресякоха, или по-точно аз се хвърлих в обятията му. Всичко започна преди великденските празници в един супермаркет. А после… нямах никаква представа, че… Той така и не спомена нищо за вас. Нито дума. Бела? Чувате ли ме? Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?
Бледата жена я гледаше, без да помръдне. Тиктакането на кафявия стенен часовник наподобяваше бавните удари на сърце.
— Аз… ъъъ… Бела, надявам се, че въпросът ми няма да прозвучи недискретно, но за мен е много важно да ви го задам. Трябва да знаете, че не съм се предала и продължавам да се боря срещу него. Затова ще ви попитам: наистина ли сте… съпруга на Ханес?
Жената раздвижи болезнено устни, за да демонстрира, че все още може да се усмихва.
— Ще ми позволите ли да седна до вас на леглото? — попита Юдит.
Без да докача отговор, тя се приближи и взе отпусната ръка на пациентката. Известно време двете жени се гледаха мълчаливо. Стенният часовник не спираше да тиктака. Изведнъж очите на Юдит се напълниха със сълзи.
— Сигурно сте под въздействието на много силни медикаменти. Горката! Била съм в същото състояние, човек се чувства като парализиран. Като че ли е обграден от високи стени и се намира на чужда планета. Нали?
Бледата жена примигна. Вероятно е била красива, когато все още е живяла със здравия си разум, а не срещу него, помисли си Юдит.
— За мен е важно да ви кажа едно. Не знам дали можете или… искате да ме разберете, но трябва да ви призная, че никога не съм обичала Ханес. Наистина. За съжаление го забелязах твърде късно. Това беше най-голямата ми грешка. Моята най-тежка… вина.
Жената раздвижи глава и се опита да я обърне наляво-надясно, при което отпуснатите й лицеви мускули се напрегнаха. Очевидно й беше изключително трудно да изразява каквото и да е несъгласие.
— Не съм убедена, че имам право да ви… Един бог знае какво сте преживели, как се е стигнало дотук… Гласове ли чувахте? Гласове от съседната стая? Познавам Ханес. За него всички средства са оправдани. Той преследва докрай целта си. Не е способен да действа по друг начин. Понятието му за любов е… всъщност тук изобщо не става дума за любов. Извинете, ако ви…
Изабела стисна клепачи, след което помръдна дясната си ръка и я измъкна от ръката на Юдит. После с мъка се пресегна към шкафа до леглото и изпъна палец, за да посочи нещо. Там се виждаха няколко книги, радиобудилник, чаша с вода, банани, опаковки от лекарства, термометър и малка азиатска ваза със сини изкуствени цветя. Но жената с порцелановата кожа явно имаше предвид критата зад всички тези вещи светлокафява дървена кутийка.
Юдит извади отвътре гердан, направен от едри, блестящи кехлибарени топчета.
— Много е красив — заяви Юдит. — Надявам се, че харесвате кехлибар малко повече от мен.
Жената отново се опита да се усмихне. Когато Юдит понечи да върне гердана в кутийката, на дъното забеляза пожълтял лист хартия, на който с молив бе изрисувано голямо сърце. На обратната страна се виждаше кратък текст, написан на ръка. Юдит го прочете два пъти, улови ръката на жената и каза:
— Бела, имам една огромна молба. Ще ми позволите ли да взема писмото? Само за един ден. После ще ви го върна. Скоро ще дойда пак, няма да ви оставя сама. Ще поговоря с майка ви и ще й разкажа цялата история. Всичко ще… се оправи. Ще се погрижа за вас, обещавам.
3
За вечерта беше предвидено предколедно тържество с роднини и близки приятели. Юдит дори не предполагаше за него и най-вероятно нямаше да осъзнае какво точно се случва. Или поне така си мислеха останалите. Въпреки това те не искаха да отнемат удоволствието на Ханес от поднасянето на изненадата.
В късния следобед Юдит, Бианка и Басти се заеха с всички необходими подготовки за осъществяването на специалното празненство. Юдит за последен път се настани като пациентка в леглото си и в даден момент разбра, че първите гости са пристигнали. Долови звъна на чашите с шампанско, съпътстван от гласовете, които си разменяха обичайните банални поздрави.
Някои от гостите започнаха смутено да си шушукат, за да не нарушат спокойствието на душевноболната домакиня. Тя научи от тях, че състоянието й е „в застой“, но че „критичният момент все пак е преодолян“. Освен това отдавна нямала „истерични пристъпи“ и се хранела „безупречно“, а и медицината била напреднала неимоверно с изобретяването на всички гениални лекарства. Благодарение на тях пациентите получавали шанса да водят „едно напълно достойно съществуване“ у дома. Ханес изрази увереността си, че Юдит е „една много весела и уравновесена жена“, която „спокойно може да доживее до сто години“.