Разбира се, възхитените погледи на гостите бяха приковани в средата на стаята. Великолепният кристален полилей от Барселона, чиито висулки пречупваха неповторимо светлината, висеше точно над леглото.
— Този полилей, скъпи роднини и приятели, е много специален за нас — заяви Ханес. — Под него ние с Юдит на практика…
Кратката пауза имаше за цел да предизвика трогателни усмивки по лицата на присъстващите. Тържествената ситуация очевидно го изискваше.
— … на практика открихме любовта.
Непоправимата Юдит се доближи до полилея и прокара пръсти по кристалните висулки, които иззвънтяха по добре познатия й начин. После тя избухна в силен смях.
— Вижте я само как се радва! — възкликна Ханес.
Постепенно и останалите започнаха да го забелязват.
4
Звънецът на вратата прекъсна представлението и в стаята се възцари мълчание.
— Моите гости пристигнаха — съобщи Юдит с напълно ясен глас, с който тепърва трябваше да свиква.
Бианка и Басти бяха придружени от двама непознати мъже, които останаха в преддверието.
— Съжалявам, че ви прекъсваме — каза по-ниският от тях.
Очилата му се бяха запотили от притеснение.
— Изобщо не ни прекъсвате, ние тъкмо празнувахме — насърчи ги Юдит. — Извинете ме за небрежния външен вид. Нямах възможност да облека нещо по-подходящо за случая.
Без да се озърта, Юдит беше сигурна, че всички са приковали очи в нея. А Ханес най-вероятно беше като ударен с мокър парцал от внезапната й трансформация.
— Господата са от криминалния отдел на полицията — намеси се Бианка. — Инспектор Битнер и главен инспектор Кайнрайх.
Тя се приведе към тях, сякаш се подготвяше за групова снимка. Басти стоеше до нея със зачервени бузи, а устата му беше по-широко отворена от всякога.
— Господин Бергталер? — заяви главният инспектор и огледа смаяното множество.
— Да, аз съм — отвърна Ханес.
Звучеше притеснено. Беше забил очи в пода като на онази среща в кафене „Райнер“, когато Юдит за пръв път се бе опитала да сложи край на връзката им.
— Имаме някои въпроси към вас и затова…
— Въпроси? — попита ужасено мама.
— Моля, последвайте ни в участъка, за да…
— Разбира се, господин инспектор — прекъсна го Ханес с треперещ глас. — Щом мога да ви бъда полезен с нещо.
— Определено може — намеси се Юдит.
— В участъка ли? — учуди се мама.
— За съжаление е наложително, тъй като сте заподозрян в извършването на сериозни престъпления в два отделни случая…
Полицаят извади син бележник, прочисти гърло и прочете:
— Параграф деветдесет и девет: принудително отнемане на свобода. Параграф сто и седем: заплашване. Параграф сто и седем „а“: упорито преследване. Параграф сто и девет: влизане с взлом…
— Какво става, за бога? Какво се е случило? — попита мама.
— Повярвай ми, мамо, по-добре е да не знаеш — отговори Юдит.
После даде знак на Бианка, която побутна Басти. Той затвори уста и открехна вратата.
— Имаме още един непредвиден гост — добави Юдит.
Тя се доближи до една висока жена с къса посивяла коса, която до този момент бе чакала отвън. Хвана я под ръка, заведе я при майка си и заяви с официален тон:
— Госпожо Пермасон, това е майка ми. Мамо, нека ти представя Аделхайд Пермасон, тъщата на Ханес.
Следващите мигове, в които думите й постигнаха желания ефект, бяха най-сладките за Юдит през последните месеци.
— За да обясня ситуацията на моите скъпи учудени гости — продължи тя, — ще кажа следното. От дълги години Ханес се грижи за психичното здраве на Изабела, дъщерята на госпожа Пермасон.
— Какво си направил? — извика високата възрастна жена. — Защо си ни го причинил?
Всички се обърнаха към Ханес, който седеше смутено на един стол встрани от групата. Беше заровил лице в дланите си и клатеше енергично глава.
— Ти си болен, Ханес! — изкрещя госпожа Пермасон. — Ти имаш психичен проблем!
— За да разберете за какво говорим, ви донесох едно писмо, написано от Ханес за жена му Изабела. Беше придружено от красив кехлибарен гердан, който той й е подарил преди тринайсет години.
Юдит вдигна пожълтелия лист с нарисуваното сърце и прочете: