Много неща у него й правеха странно впечатление, но никое от тях не я притесняваше сериозно. Нито начинът, по който разказваше истории — винаги започваше отзад напред, — нито необичайният му моден вкус, нито твърде избелелите му тениски. Не я дразнеше дори любимият му израз „като ударен с мокър парцал“, който използваше на всеки няколко минути. До момента Юдит се бе въздържала да го попита дали случайно не продължава да живее със своята (ударена с мокър парцал) майка.
Той беше по-различен от всичките й досегашни партньори, а и Юдит не бе чувала някоя от приятелките й да е попадала на подобен мъж. Беше едновременно плах и дързък, срамежлив и безсрамен, сдържан и разгорещен, целеустремен по някакъв свой, недодялан начин. И определено знаеше какво иска — да бъде близо до нея. Доста благороден копнеж, мислеше си Юдит. Но тя се опитваше да подхожда предпазливо, да не избързва излишно. Не желаеше да дава на Ханес прекалено много надежди. Бъдещето щеше да й подскаже как да действа по-нататък.
Засега оставаше сама в късните вечери и през уикендите, поне физически. Колкото и странно да звучеше, Юдит възприемаше миговете без Ханес като най-хубавото и пълноценно време, прекарано с него. Независимо на кое от обичайните си занимания се отдаваше, всичко минаваше на заден план и тя имаше усещането, че се намира под въздействието на силни опиати. За пръв път — дори и този период да продължеше кратко — Юдит се чувстваше като щастлива и безгрижна необвързана жена. Можеше да прави онова, което иска: да мисли за Ханес Бергталер. Беше страхотно да наблюдава как влечението й към него постепенно нараства. Вероятно по-скоро се увличаше по копнежа на Ханес към самата нея, но в крайна сметка това нямаше никакво значение.
2
Във втората събота на май Илзе и Роланд я поканиха на вечеря, за да се реваншират за Великден. Герд и младите влюбени Лара и Валентин, които непрекъснато се държаха за ръце, също присъстваха на събирането. Времето беше достатъчно топло, за да седнат на терасата. Евтините и не особено оригинални градински фенери не се набиваха на очи. Четирите големи свещи, разположени около масата, допълваха светлината от лампата и й придаваха по-мек отблясък.
Към осем часа Роланд поднесе „специалитета на кухнята“ — ястие със скариди, авокадо и кориандър. До този момент Мими (на четири) и Били (на три) бяха обсебили вниманието на всички гости и започваха да мрънкат от умора. В десет часа, когато Илзе сервира „лекия като перце“ чийзкейк по рецепта на Джейми Оливър, малките най-сетне бяха заспали и възрастните можеха да си поговорят на спокойствие.
— Имам новини — заяви Юдит, придобила смелост след третата чаша червено вино.
— Как се казва? — поинтересува се Герд.
Явно я беше наблюдавал. Тя не бе успяла да запази хубавата тайна за себе си.
— Казва се Ханес и определено ще ви хареса — отвърна Юдит малко по-ентусиазирано от необходимото.
Реакцията не закъсня.
— И защо не го доведе? — попита учудено Илзе.
Роланд също изглеждаше изумен. Сред присъстващите постепенно се възцари пресилено възмущение, което ескалира дотам, че Герд подхвърли на Юдит абсурдната идея да се опита да поправи грешката си, като веднага покани въпросния Ханес. Всички умираха от нетърпение да го видят.
Тя положи огромни усилия да ги разубеди. Искаше известно време да се наслаждава на Ханес в мислите си, вместо още отсега да започне да го води навсякъде със себе си. А и в събота вечер той едва ли щеше да се отзове на покана за гости в западната част на Виена.
Накрая все пак се поддаде на натиска и му изпрати есемес — по-скоро като жест към приятелите си, отколкото от любопитство. Предлагаше му да се присъедини към тяхната весела компания, като прилагаше точния адрес. Направи го с ясното съзнание, че Ханес най-вероятно няма да й отговори. Сигурно беше зает или се намираше извън града, а и едва ли щеше да има достатъчно време, за да реагира в този късен час, дори и да скучаеше, в което Юдит дълбоко се съмняваше. След по-малко от минута обаче тя получи следното съобщение: „Много благодаря за поканата!!! След двайсет минути ще бъда там! Ханес“.