Понякога се промъкваше през изгнилата врата в бараката, където беше прибрана гигантската статуя на Атине, чиито масивни крайници се губеха в здрача, и разглеждаше монголоидното лице, увенчано с медна (някога златна) корона. Линдианци рядко се отбиваха по тези места — носеше се поверие, че били обитавани от духовете на загинали преди векове персийски защитници, избити до крак, когато Ойкумения бе възстановила властта си над този остров. Понякога идваха туристи от Ейгипт или материка, но не често. Средното море не беше така гостоприемно към туристите, както някога.
Селяните и пастирите от Родос я мислеха за превъплъщение на богинята Артемис и вярваха, че им носи щастие. В близкото селце винаги я посрещаха усмихнати лица.
На седмия й рожден ден Беренике, майка й, я отведе от Линдос на Родос. Когато пристигнаха, без да се бавят, пресякоха многолюдните улици на белокаменния град и почукаха на вратата на един от най-прочутите преподаватели в тукашната Академия. Наложи се Рита да остане насаме с него и близо половин час да отговаря на въпросите му. Всичко това бе чиста формалност, при положение че собствената й баба бе основала Академия Хипатея.
По-късно през същия ден научи от майка си, че е приета в първи клас на Академичното училище и занятията й ще започнат когато навърши девет. След това Беренике я върна на Линдос и животът продължи почти както преди, само дето имаше по-малко време да се надбягва с вятъра и повече — за четене и уроци.
Така и не бяха посетили наместницата по време на онова първо пътуване — казаха, че била болна. Някои дори твърдяха, че умирала, но тя се изправи на крака само след два месеца. Всичко това значеше твърде малко за Рита, която почти не познаваше баба си и я беше виждала само два пъти, й то когато беше петгодишна.
През лятото преди да започне редовни занимания Патрикия я покани да се премести на Родос и да прекара известно време при нея. Наместницата живееше уединено. Много родосци я смятаха за божество. Вярата им се подкрепяше от легендите за произхода й и от разказите за подвизите и откритията й. Рита нямаше мнение по въпроса. Едно беше каквото говореха родосци и съвсем друго онова, което бе чула от родителите си.
Като научи за поканата, майката на Рита изпадна в трескава възбуда. Нито един от потомците на наместницата досега не се беше радвал на подобна привилегия. Баща й, Рамон, прие новината спокойно, с характерната си самоувереност, която изгуби едва след смъртта на наместницата и последвалите политически боричкалия в Академията.
Къщата на Патрикия се издигаше на една Почти отвесна скала, от която се виждаше целият залив. Съвсем обикновена на вид едноетажна постройка, измазана с гипс, в късен персийски стил, с четири просторни стаи и отделен кабинет на една по-ниска площадка над брега.
— Тя магьосница ли е? — попита Рита баща си, когато спряха пред външната врата.
— Шшшт — заплаши я с пръст Беренике.
— Не е магьосница — отвърна усмихнато Рамон. — Тя е моята майка.
Рита очакваше, че на вратата ще ги посрещне прислужница, но вместо това се появи самата Патрикия, с побелели коси, мургава напукана кожа и умни, проницателни очи с надвиснали, изпъстрени със ситни бръчици клепачи. Въпреки че беше разгарът на лятото, вятърът тук на хълма бе почти студен и Патрикия носеше дебела вълнена роба.
Тя протегна ръка и докосна лекичко Рита по бузата. Дланта й беше мека и топла и ухаеше на нещо приятно, После вдигна наниз от ярки цветя, постави ги на шията й и обясни:
— Стар хавайски обичай.
Беренике стоеше със сведена глава и чинно притиснати към бедрата ръце. Рита беше доста смутена от смирената поза на майка си; каквото и да говореха, наместницата й се струваше кротка и добродушна женица. Момичето нагласи цветята на шията си и погледна баща си, който й кимна окуражаващо.
— Е, време е да обядваме — обяви Патрикия с дрезгав, почти мъжки глас и ги поведе към кухнята. Пристъпваше бавно, сякаш пресмяташе всяка крачка. Ръцете й докоснаха облегалката на креслото, като да поздравяваха стар приятел, плъзнаха се по повърхността на потъмнялата медна вана,и накрая пригладиха ленената покривка върху грубо скованата дървена маса в кухнята, където беше поставена купа със сирене и плодове.
— Ще си поговорим откровено, но след като си тръгнат синът ми и снаха ми. Те са много мили хора, но могат да ни попречат.