Рита кимна в знак на съгласие. Чувстваше се като съучастничка в някакъв заговор.
Прекараха заедно следващите няколко седмици. Патрикия често й разказваше най-различни истории, много от които Рита знаеше от баща си. Земята — светът, на който израснала Патрикия — не била като тази Гея, която Рита познаваше. Историята там преминала по други пътища.
През един горещ ден, когато вятърът спря, а над морето легна мараня, двете с Патрикия събираха портокали в близката горичка.
— Знаеш ли — поде баба й, — тук е съвсем като в Калифорния, само че там портокалите бяха много по-едри. И там имаше такива горички, но когато пораснах, почти бяха на изчезване. Изсичаха ги заради заселниците.
— Тази Калифорния тук ли е, или там, бабо?
— Там, На Земята — отвърна Патрикия. — Тук не познават това име. — Тя замълча и вдигна замислен поглед в небето. — Не зная какво може да е станало с това място в твоя свят, Рита. Мисля, че е част от пустинята на Неа Каркедон.
— Където гъмжи от дребни червени човечета с лъкове и стрели — добави Рита. — Може би. Може би.
Малко по-късно се прибраха и докато вечеряха, Рита слушаше тихия глас на Патрикия, която отново се зае да й разказва. Лицето й беше огряно от мъждукащия фенер.
— Знаеш ли — подхвърли неочаквано Патрикия, — твоята прабаба — моята майка, понякога се явява в сънищата ми и ме разпитва за теб.
— Тя в онзи свят ли живее, бабо?
Патрикия се засмя и кимна.
— Но това не може да й попречи. — Тя се наведе напред и продължи с поверителен глас. — Твоята прабаба ужасно много се гордее с теб. Внимавай да не измамиш надеждите ни, миличка. Имаш достатъчно време да се наиграеш и намечтаеш, преди да дойде и твоят ден.
— Какъв ден, бабо?
Патрикия се усмихна загадъчно и кимна към хоризонта. Над морето се полюшваше Афродита, ослепително ярка и блестяща.
Рита се върна в къщата на Патрикия след две години, но вече не беше дете, смутено от странната покана на своята невероятно възрастна баба, а добре възпитано младо момиче, горящо от желание час по-скоро да премине в света на възрастните.
Патрикия не беше се променила. Рита я оприличи на изсушен плод или на ейгипетска мумия, която сякаш можеше да съществува вечно.
Този път разговаряха много повече за история. Рита познаваше добре историята на Гея, при това не точно така, както я разказваха специалистите в Ойкумения. Академия Хипатея се радваше на известна самостоятелност благодарение на разстоянието, което делеше Родос от Александрия.
На единадесет Рита вече проявяваше интерес към политиката. Но много по-добре се справяше в математиката и науките.
През дългите вечери, докато се любуваха на чезнещите зад хоризонта лъчи на слънцето, Патрикия обичаше да разказва на Рита за Земята и за това как почти сама се била погубила. Разказа й и за Камъка, който дошъл от звездите, кух като кратуна или някакъв екзотичен минерал и построен от потомците на Земята, но от друго бъдеще. Рита остана очарована от този разказ и през цялата нощ се опитваше да си представи чудния предмет, преместил се назад във времето от друга, подобна на онази вселена. Най-голямо впечатление обаче й направи описанието на коридора или Пътя, както го наричаше Патрикия, който същите тези потомци на Земята бяха свързали с Камъка…
В сънищата й този проход към звездите приличаше на безкрайна водопроводна тръба с отвори, през които можеше да надникнеш в най-различни светове…
На другия ден, докато плевяха градината, Патрикия й описа как точно се е озовала на Гея. Била съвсем млада, когато получила възможността да потърси проход в Пътя към някоя друга Земя, където нямало ядрена война и където семейството й все още живеело спокойно и щастливо.
Ала допуснала малка грешка и ето че се озовала на Гея.
— В началото станах изобретател — продължи тя. — Откривах най-различни неща, които познавах от Земята. Аз им дадох бициклоса. Земеделските сечива. Каквото ми хрумнеше. — Тя махна с ръка. — Но това продължи само няколко години. После започнах работа в Музейона и хората започнаха да вярват на разказите ми. Някои се отнасяха с мен сякаш имах божествен произход, което не е вярно. Аз ще умра, миличка, вероятно съвсем скоро…
Пет години след пристигането си на Гея Патрикия била поканена в двореца, за да се срещне с Птолемей Трийсет и пети Никефор. Старият владетел на Ойкумения я разпитал внимателно, разгледал приборите, които носела със себе си и успяла да съхрани в безупречен вид, а сетне я обявил за истинско чудо.
— Той каза, че не съм нито богиня, нито демон и ме прие в двора. Това бяха трудни времена. Допуснах грешката да им опиша земните оръжия и те настояваха да им построя колкото се може по-големи и мощни бомби. Аз отказах. Никефор заплаши да ме хвърли в затвора — по онова време страната ни живееше под заплахата на Либийските армии. Никефор искаше да ги унищожи с един-единствен удар. Повтарях му отново и отново какво са сторили бомбите със Земята, но той въобще не ме чуваше. Държа ме около месец в затвора в Александрия, но после ме освободи, изпрати ме на Родос и ми каза, че мога да основа тук академия. Почина пет години по-късно, но Академия Хипатеон вече беше стъпила здраво на краката си. Със сина му се справих по-добре — приятно момче, но доста мекушаво. После на трона се качи неговата внучка, първо майка й, разбира се — властна жена, но иначе чудесна…