Корженевски се спусна по стълбата, увисна само на сантиметри от голата повърхност и изключи участъка от тракционно поле под краката си. Сега вече стоеше върху самия Път. Свали едната си обувка и опипа с крак повърхността му — не беше нито топла, нито студена. Единственото й физическо качество бе нейната материалност. Повърхността на Пътя нямаше никакво отношение към законите на термодинамиката.
Корженевски се наведе и я потърка с длан.
Изведнъж се изправи, почувствал нечие присъствие — Загадката на Патриша Васкес, която сякаш надничаше през рамото му. „Пътят е и нейно създание — помисли си той, — Наше създание, едновременно прекрасно и чудовищно.“
— Нищо не е толкова чисто, колкото теб — обърна се той към Пътя. — Ти си олицетворение на осъществената мечта. Ние не знаехме колко много ще значиш за нас. Ти ни позволи да поживеем в страна на прекрасни сънища. А сега трябва да те убия.
Той се изправи, загледан в равнодушната, нереална повърхност на Пътя, после се върна в совалката и нареди да го откара в Седма кухина.
69.
Пътят
— Ние сме затворници — призна Рита на Деметриос, докато се разхождаха с дървена лодка из езерото. — Всички. Царицата е мъртва, Джамал Атта също. Те не са в този свят.
— Добре де — кимна Деметриос. — Съгласен съм с теб, че нещо не е наред. Но какво искаш да кажеш с това, че сме затворници?
— Подложени сме на изследване, на експеримент. От Джартите.
— Тази дума ми е непозната.
Рита докосна лицето му с пръсти.
— Не го ли чувстваш? Че сме затворници?
— Готов съм да приема думите ти за верни.
— Помниш ли един келт на име Луготорикс? Отнякъде се появи щъркел, кацна на единия борд на лодката и изграчи през дългия си клюн:
— Сега вече можеш да си спомниш.
Понякога Рита търсеше подходящо място в спомените си, където да се скрие. Защо е нужно да си припомня? И без това нямаше къде да избяга — дори краката, които притежаваше, не бяха истински. Понякога се връщаше при майка си, в старата родна къща, и двете си бъбреха за разни неща. Приятно беше да полежиш на припек и да не мислиш за нищо.
Една сутрин, докато вървеше нагоре към храма, забеляза, че сянката й върху прашния път не променя посоката си. Рита спря заинтригувана и вдигна ръце, но сянката не помръдна. После неочаквано размаха ръце, докато Рита стоеше съвсем неподвижно. Издължи се, пресече пътя и запълзя нагоре по скалистата стена на клисурата и горичката над нея. Клоните на дърветата се люшкаха, когато преминаваше над тях.
По пътя се показа младеж с дълга черна коса. Той спря до нея и се загледа в растящата сянка, която се изравни с хоризонта и продължи нагоре в небето, сред бягащите облаци.
— Опасявам се, че започваме да те губим, Рита Васкайза — изрече младежът. — Не бива да се криеш. Ако не успеем да те задържим, спомените ти ще се разпилеят, а това не е никак желателно. Защо не се помъчиш да се съсредоточиш?
— Не — отвърна тя. — Зная какво правя.
Тя побягна от младежа, но вътре в мислите, или спомените си, пое в погрешна посока.
И се препъна в един склад със стари кошмари.
Преди да успеят да изключат съзнанието й тя зърна духовете на всички, чиято смърт бе причинила, да се носят над окървавените морски вълни със застинал на устните въпрос:
„Защо отвори вратата?“
Тя бе погубила Гея.
А не й позволяваха да умре.
Душата й лежеше разпростряна, като забодена с карфица пеперуда, подложена на безчовечни изследвания от чудовищните колекционери. Виждаше безброй еднакви стаи с метални стени и във всяка имаше по един човек — деца, старци, жени, младежи, бременни, войници — всички преминаваха пред погледа й, изобразени с невероятна отчетливост, по-истински от която и да било картина в спомените й, сгърчени около пронизващите ги през сърцата карфици.
„И аз съм като вас — искаше й се да им закрещи. — Не мога да избягам.“
И все пак бягаше. Лишена от материално тяло, тя се криеше в дълбините на спомените си, кръстосваше безчислените пътища на ума си, трескава от отчаяние, страх и вина. Бягаше все по-бързо и по-бързо, докато накрая започна да се топи и да тече като река, превърна се във водопад и се разпиля на ситни, блестящи пръски…
Без обединяващ център, почти без съзнание.
На едно дихание от несъществуването.
70.
Шишарк
Изстрелян тринадесет века по-рано в своето време, без съмнение Шишарк бе най-великото постижение на човешката раса и величието му бе нараснало още повече след създаването на Пътя. Вътре в него се намираха двата най-великолепни града на цялото човечество, там бяха складирани най-унищожителните оръжия, астероидът бе и люлка на една нова и изключително напреднала цивилизация, епицентър на философия, обединила в себе си всички човешки представи за света и всички религии, повечето съсредоточени в мита за Добрия човек, който олицетворяваше всемирния подтик към прогрес и завладяване на звездите.