Ето защо реши да потърси помощта на Джудит Хофман.
Щом се свърза със земния офис на Хофман в Южна Африка, я известиха, че я очаква съобщение от специално назначен частичен с инструкции да разговаря с няколко определени хора,, между които и тя. Частичният обясни, че Хофман е била в Шишарк до последната минута и че в момента пътува с една от совалките към Аксис Евклид, след което я увери, че все още има възможност да разговаря директно с неговия патрон — стига да пожелае.
При друг случай Рам Кикура би се поколебала да наруши нечие спокойствие, но сега настоя разговорът да се осъществи незабавно.
— Ще ви бъда изключително благодарна, ако успеете да ми отворите персонален канал — заяви тя.
Частичният на Хофман пое организацията в свои ръце и не след дълго изображението на Хофман се появи в дневната на Рам Кикура. Джудит изглеждаше изморена и нещастна.
— Сули! — възкликна тя, — Тук е истинско бедствие. Не можахме да вземем от Трета всичко, което искахме… Ако продължава така, ще изгубим толкова много…
— Знаеш ли какво става?
— Всички вече знаят! — извика Джудит и разпери ръце. — Президент-министърът отмени всякакви извънредни мерки за сигурност…
— Зная. Вече съм свободна.
— Първото свързване се оказа истинска катастрофа. Казват, че се дължало на нестабилност вътре в Пътя, но не мога да повярвам, че Корженевски не би се справил с това.
— Мирски? — попита Рам Кикура. Хофман разтърка схванатия си врат.
— Е, поне ни предупреди.
Изображението й внезапно измени цветовете си. Джудит завъртя глава вляво — където вероятно имаше илюминатор — и на лицето й се изписа учудване.
— Какво е това? — попита тя. Чуха се приглушени гласове.
Рам Кикура на свой ред надникна през панорамния прозорец към тъмния свод над мястото, където някога бе преминавал потокът. Тунелът беше озарен в призрачна синя светлина.
— Нещо става — обади се Хофман. — Връзката… Тя изчезна в безшумна плетеница от бели линии. Рам Кикура веднага поиска изображение от външните монитори на орбиталното тяло.
— Къде е Шишарк? — извика тя. — Покажете ми този участък.
В средата на стаята й изгря сияещ синкав кръг, през който прозираше светлината на звездите.
— Шишарк — нареди тя. — Покажете ми мястото, където е Шишарк. В центъра на синьото сияние блесна ослепително ярък обект с форма на камък, чиято повърхност скоро се изпъстри с аленочервени ивици. Сиянието бързо обхвана цялата околна част от небосвода, сякаш извираше от самата космическа тъкан.
Обектът светеше все по-ярко.
— Увеличение — нареди тя. Знаеше, че точно в този момент хиляди жители на Аксис Евклид наблюдават същата картина: натоварването в мрежата беше толкова голямо, че изображението потрепваше несигурно.
Астероидът нарасна, вече се виждаха и най-дребните подробности върху повърхността му. Беше заобиколен от яркосиня корона. Северният му полюс бе обърнат в противоположна страна на Земята и орбиталните квартали. Сега вече светлината бликаше и от южния полюс — сияещи червеникави пръстени, които извираха от кратера и поемаха бавно нагоре, за да се разтворят в мрака.
Знаеше какво е това — бяха се включили Бекмановите двигатели, които не бяха използвани от Разделянето, и сега астероидът бавно се отдалечаваше от кварталите и Земята.
Това, което доскоро бе само интелектуална игра на ума, сега щеше да се превърне в реалност — Шишарк се готвеше за своята смърт.
Интуицията й подсказваше, че Олми все още е на астероида или някъде близо до Шишарк — може би в самия Път.
Подобно на него Рам Кикура също не притежаваше способността да плаче. Седеше, обгърната от напрегната тишина, без да откъсва очи от изображението на Шишарк.
Още колко?
От прохода в южния полюс внезапно изригна огнен пламък от разрушена материя и застина като разперена метла на фона на синкавия звезден небосвод. Струваше й се, че присъства на някакво предварително планирано развлекателно зрелище, игра на светлини и цветове, създадено единствено, за да радва окото.
„Ужасно ме боли — помисли си тя и имплантатите веднага се заеха да неутрализират емоционалното пренапрежение. — Зная, че той е там. Това е и мой дом, там се родих, израснах, работих — също и в Пътя.“
Вече нямаше сили да гледа, но въпреки това не смееше да помръдне.
Поне това дължеше на миналото си — да седи и да гледа как умира.