Всичко това потъна в гигантската прахосмукачка на фунията и изчезна в небитието, създавайки в тази вселена дефицит от няколко трилиона тона маса — един Бог знаеше как ще бъдат компенсирани. Една от възможностите бе да се отворят милиарди „пори“ в тъканта, разделяща вселената от царството на свръхкосмоса, през които да бликне чиста енергия, чиято маса съответства до последния атом на масата на Шишарк, и по такъв начин да бъде възстановено нарушеното равновесие. Шансовете някоя от тези пори да се отвори в непосредствена близост до звезда или планета бяха почти нищожни, въпреки огромния им брой. И все пак, в протежение от няколко хиляди и дори милиони години, земните и извънземните астрономи щяха да бъдат озадачавани от странни и необясними изблици на гама-лъчение. Кой би могъл да се досети за тяхната причина?
Никой, вероятно. Рам Кикура наблюдава изображението още няколко минути — докато Шишарк изчезна. Заобиколена от мрака на звездите, фунията сега се различаваше само по спиралноизвиващата се лавина от прах и скални късове, която потъваше в нея.
Сетне и тя се затвори — като цвете, свиващо се пред настъпващата безконечна нощ.
Пътят бе започнал своето дълго, яростно самоубийство.
79.
Пътят
От мястото, където я наблюдаваха, поточната станция на джартите приличаше на огромен триъгълник, нанизан върху сингуларната. Краищата му проблясваха с разноцветни светлини. Корженевски и Ри Ою разглеждаха станцията с любопитство, но Олми не се откъсваше от пулта за управление, макар да осъзнаваше, че сега джартът е поел диригентската палка и се опитва да подаде най-верния тон към бдителните уши на дебнещата отсреща сила.
— Трафикът тук е невероятно интензивен — обади се по едно време Олми. Корженевски проследи стълбовете пиктирана информация от поточните датчици — на протежение от две хиляди километра пред тях бяха отворени най-малко дузина врати. Всичките, изглежда, се намираха в обсега на поточната станция. Инженерът хвърли многозначителен поглед на Ри Ою и извади ключицата от калъфа.
— Това е район с „геометрични колоди“ — обясни той. Намираме се в непосредствена близост до мястото, където Патриша Васкес отвори своята врата.
— Която след това е била заличена от звездната плазма — подхвърли Олми.
— Но все е останала някаква следа… нещо, което джартите са могли да засекат — рече Корженевски. — Нали? Олми се консултира с джарта.
— Действително биха могли да го сторят.
— Й сигурно така е станало — веднъж използвана, вратата винаги привлича внимание към себе си — продължаваше да разсъждава на глас Корженевски.
Една врата към свят, заселен с човеци, ще е изключително полезна за командните наблюдатели, произнесе джартът вътре в Олми.
— Може и да са я открили — рече развълнувано Олми и погледна въпросително Ри Ою. — Така ли е?
— Не зная — вдигна рамене Ри Ою. — За съжаление не ми е известно всичко. И жалко, защото иначе работата ни щеше да е много по-лесна.
Корженевски отново прегледа информацията за непосредственото пространство пред тях. Четири от вратите бяха отворени постоянно и движението около тях изглеждаше доста оживено.
Постепенно триъгълникът изпълваше целия хоризонт пред тях. Инженерът почувства рязка промяна в заобикалящата ги среда — вероятно преминаваха през някакъв местен еквивалент на тракционно поле или инерционно-поглъщаща система.
Поточният кораб проникна в черния триъгълник на станцията гладко като копие, пронизващо водна повърхност. Незабавно ги обгърна непрогледна тъмнина, сякаш триъгълникът беше кутия с черна боя, поглъщаща всякаква светлина и информация.
Джартът на Олми нямаше никаква представа какво ги очаква нататък. Неговият свят очевидно бе претърпял огромни промени от момента на залавянето му: твърде малко от онова, което бяха видели, му се струваше познато, включително и конструкцията и формата на поточната станция.
Ри Ою доплува до Корженевски и се сви на топка до него.
— Това е регионът, в който трябва да потърся света на Патриша — каза той. — Дължа й поне това, но за да я открия по-бързо, ще ми е нужно копие от нейната Загадка…
— Как? — попита Корженевски. На кораба не разполагаха с необходимата апаратура.
— С това поне мога да се справя и сам — обясни Ою. — Затвори очи, ако обичаш.
Портопроходецът дори не го докосна. През следващите няколко секунди по тялото на Корженевски се разля вълна от приятна топлина, последва кратко изтръпване и всичко приключи. Корженевски отвори очи. Не се чувстваше никак променен.