Озоваха се от другата страна на бариерата и всичко, свързано с човечеството, остана далеч зад тях. Мехурът увисна над обрасла с гъста зелена гора равнина. На стотина метра по-нататък подът бе преграден от още една светлозелена стена. Не се виждаше таван, само млечно-бяло, безформено пространство.
— Сега ще се срещнете с членовете на управлението — произнесе отново странният глас.
— Чудесно — кимна Корженевски и се усмихна напрегнато. — Да свършваме вече.
Зелената стена се разтвори като завеса и мехурът премина през нея. Едва сега Олми почувства, че джартът вътре в него показва признаци на активност — той сякаш променяше формата си, намирайки нови опорни точки за контакт между двамата.
— Днес е велик ден за моя спътник — обяви Олми, — Дойде време да докладва пред началството.
Излязоха на нещо като булевард, от двете страни на който бяха подредени съвършено еднакви скулптури на хромирани скорпиони. Издължените им като опашки коремчета бяха сраснали със зеления подиум, поддържайки блестящите им туловища, а предните им крачета бяха вдигнати в нещо като тържествен поздрав.
Около и между статуите се носеха не по-големи от юмрук оранжеви и зелени огнени топки.
— Това пък какво са? — попита Корженевски, сочейки скулптурите.
— Не зная — отвърна Олми. — Моят гид мълчи.
Корженевски направи кисела гримаса и промърмори:
— Дори в архитектурата им има нещо агресивно. Проклети да сме, че стигнахме чак тук.
Олми можеше само да се съгласи. От друга страна, не бяха ли живели прекалено дълго в един спокоен и лишен от каквито и да било противоречия свят. Къде останаха мечтите им за вълнуващи изпитания? Не, това, от което се боеше сега, не беше смъртта, а нещо безименно, нещо, което олицетворяваше абсолютната противоположност на живота и човешкото присъствие, антитезата на всичко, в което вярваше, опасението, че то ще се окаже също толкова истинско и неподлежащо на съмнение и по такъв начин ще го принуди да изгуби и малкото солидна почва под краката си.
Вече се бяха сблъскали веднъж със странните представи на Мирски и Ою, но все пак тези призраци не криеха, че са далечни потомци на човечеството. В какво трябваше да се превърне Ри Ою, за да убеди джартите?
Булевардът на скулптурите завършваше с широк кръгъл площад, заобиколен от бледозеленикави прозрачни контейнери. Вътре в тях плуваха някакви черни мембрани, следвайки еднакъв ритъм, сякаш бяха знамена, полюшвани от вятъра.
Точно отпред се виждаше открита платформа, която се издигаше на около метър над площада. На платформата ги очакваха три вероятно органични създания с продълговати масивни тела, загърнати в същите черни мембрани…
Членовете на управлението единствени притежаваха телесна обвивка, която се доближаваше максимално до оригиналната форма на носителите. Ако се съдеше по това, което виждаха, очевидно съществата, от които произхождаха, бяха еволюирали на някоя изключително опасна и отровна планета. Първото впечатление бе за невероятна жизненост и устойчивост — тези създания несъмнено умееха да оцеляват при всякакви враждебни условия на околната среда: крайниците им наподобяваха черни заострени копия, гърдите и коремите им бяха солидно бронирани. Точно отпред главите им бяха разделени от дълбока бразда, а муцуните завършваха с остри завити бивни. Не се виждаха нито очи, нито каквито и да било сензорни апарати.
„Колко приличат на тялото, което видях в Пета кухина — помисли си с изненада Олми. — Сякаш принадлежат към същия вид, но са преминали още един, доста продуктивен етап на еволюция и са значително по-напреднали. Сигурно мъртвото тяло в кристалния куб е техен далечен предшественик, също като шимпанзето при хората.“
Колко време бе изминало в Пътя, откакто го бяха напуснали — десетилетия или милиони години?
„Познаваш ли ги?“ — обърна се Олми към джарта.
Членовете на настоящото управление са непознати за изпълнителя — последва след кратка пауза стегнатият отговор.
„Може би въобще не са джарти?“
Те несъмнено принадлежат към моята раса. Видът им излъчва великолепие. За изминалия период са осъществили огромни постижения.
„А те ще те познаят ли?“
Вече го потвърдиха, въпреки измененията, които съм претърпял. Присъствието им ме изпълва с възторг.
И Олми почувства как го изпълват вълни на възхищение.
— Е, какво ще кажеш? — прекъсна унеса му Корженевски.
— Това наистина са джарти — кимна Олми.
— Аха. Нещо като тържествено посрещане. Мехурът се спусна бавно в края на площада. Черните мембрани около туловищата на джартите се разгънаха като пелерини, а сетне бавно се изпариха във въздуха. Джартите вдигнаха своите предни разклонения, помръднаха лекичко със заострените им пипала, сякаш ръкопляскаха, но гледката бе толкова необичайна и дори страшна, че Олми неволно настръхна, а Корженевски отстъпи една крачка.