Выбрать главу

— Макар и увредена, ние високо ценим тази личност — продължи женският глас. — Трябва да подчертаем, че увреждането й не беше преднамерено.

— Искам да говоря с нея — произнесе с разтреперан глас Инженерът.

Тримата членове на управлението напуснаха платформата и изчезнаха зад някакви мътни, подобни на лещи, овални прозорци. Платформата неочаквано се превърна в сцена, пресъздаваща вътрешността на човешки дом, вероятно такъв, какъвто е обитавала Патриша Васкес през двайсети век в Лос Анджелис…

Рита постепенно изплува от безформената вечност, където времето не следваше постоянна линия, нито определена последователност; истинските спомени се смесваха с илюзията и бяха подклаждани от различни, бликащи от подсъзнанието инстинкти — безтелесен глад, уплаха, полово влечение — всичко това прекъсвано от редки изблици на абсолютна яснота, в която тя осъзнаваше напълно състоянието си… за да се завърне отново, почти с желание, в океана на забравата.

В един от тези кристално ясни мигове тя се видя като герой, който съзнателно си налага да бъде безполезен, само за да не позволи на своите врагове да получат от него онова, което им е нужно. При друг подобен случай тя си даде сметка, че вероятно никога няма да напусне тази своеобразна джунгла на мисълта, където враговете й щяха да я държат затворена вечно — също като в подземното царство на Хадес.

Отдавна не беше се срещала с Деметриос и Орезиас.

Сетне, в един неопределен момент от съществуването й, светът наоколо отново придоби форма и тя се озова в къщата на Патрикия в Род ос. До нея беше Тифон, в познатия псевдочовешки облик.

Този път усилията й да избяга и да се завърне в света на хаоса не се увенчаха с успех. Зад джарта стояха неподвижно три човешки фигури. Не ги познаваше. Разговаряха, но не можеше да чуе гласовете им. Все пак до слуха й достигаха откъслечни фрази. Разговаряха за Патрикия.

Наистина ли това бяха хора? Жители на Гея… или творения на собствения й объркан ум?

Загадката на Патрикия.

Това пробуди нови, отдавна забравени спомени. Патрикия й бе споменавала веднъж за този случай, при които бе услужила с част от душата си на друг човек… Вълшебства и чудеса от света на Пътя.

Внезапно картината наоколо се промени — вече не бяха в къщата на наместницата, а на каменното стълбище пред храма на Атине Линдия. Тази нова реалност бе изключително ярка и детайлна, чуваше се дори песента на птиците и шумът от далечния прибой. За Рита този спомен бе сред най-скъпоценните в оредялата й колекция: връщаше се в него винаги, когато се чувстваше непоносимо. Като малка мечтаеше да прилича на Атине — мъдра жена, олицетворение на победата, повелителка на бурите, змея и бухалите, чийто лик краси обратната страна на медните монети, богиня и покровителка на вечния град Елина. Мечти, за които Рита бе сигурна, че великодушната Атине няма да й се разсърди никога.

Рита затвори очи, но след миг отново ги отвори. Новопоявилите се човеци говореха за Патриша, а само тя знаеше, че това е истинското име на наместницата.

— Била е съхранена в запаметяваща матрица подобна онази, която ние сме създали в Градската памет обясняваше Ри Ою. — А след това се е скрила в себе си, избягала е дълбоко в подсъзнанието си, следвайки някакви само на нея известни пътища… Те не могат да я достигнат. Намерила е начин да им надвие — макар и тяхна пленничка.

Останалите не откъсваха очи от трепкащото изображение на внучката на Патриша, изправена сред изкуствено създаденото обкръжение на Гея…

— Сер Олми, как преценява всичко това твоят джарт? — попита Корженевски.

— Разтревожен е от потенциалната загуба на безценна информация — рече Олми.

— Имах предвид… „съхраняването“ на целия този свят.

— Те също се опитват да служат на Последния Разум… макар и по свой собствен начин — намеси се Ри Ою. — Намерението им е да съхранят всичко, което е по силите им, а сетне да му го предоставят. Точно с това се занимават. Все пак мисля, че ще е най-добре, ако преустановиммъченията на тази жена… Дошъл е моментът за важни решения. Джартите знаят, че скоро Пътят ще престане да съществува. Там ви възприемат като представител на потомственото управление. И нямат търпение да се похвалят с плодовете от своя труд пред Последния Разум. Ще направят всичко, каквото им кажа… Доколкото имам представа, отдавна чакат този момент и го смятат за венец на собственото си историческо развитие. Бих могъл да взема със себе си Загадката на Патриша и съзнанието на нейната внучка, да ги върна обратно в сектора на геометричните колоди и да им осигуря поне малко заслужено спокойствие.