— Благодаря ви.
— Няма защо. Освен това, готови са да приемат от вас своя модифициран изпълнител в момента, когато пожелаете.
Олми нямаше нищо против час по-скоро да се раздели със своя неканен гост. Тялото му отново бе обхванато от мъждукащ огън. А сетне джартът вътре в него изчезна.
Първото усещане, колкото и изненадващо да му се струваше, бе за самота. А после мисълта му се насочи към предстоящото — ето че отново е господар на ума си, а й го очаква Тимбъл, с всички свои чудеса…
Замисли се за Тапи и Сули Рам Кикура, за други недовършени и незапочнати дела.
— Запазете спокойствие, сер Олми — рече Ри Ою, стисна ръката му и я пусна.
Мехурът отново се раздели на две. Ри Ою се обърна към членовете на управлението.
— Бих желал да се завърнем обратно в сектора с „геометрични колоди“. Възнамерявам да отворя проходи към два свята от вселената, които се различават съвсем малко от нашите.
Неговият мехур потегли обратно към поточната станция и Пътя зад нея.
Ри Ою не изпускаше ключицата на Корженевски. Най-сетне мехурът се спусна над блестящата бронзова повърхност и стената под краката му изчезна.
Портопроходецът притвори очи и зашепна ритуалните заклинания, които служеха главно за да подготвят ума му за предстоящото върховно напрежение — колкото и излишно да бе това в неговата настояща форма.
— Аз въздигам тази ключица към безчетните светове и озарявам с нова светлина Пътя, отваряйки вратата към нашия възход на тези, които водят и са водени, които създават и са създадени, които осветяват Пътя или се къпят в дарената им светлина…
Повърхността на Пътя видимо потъмняваше — вероятно първият признак за наближаващата вълна, която щеше да направи още по-трудно, дори невъзможно, отварянето на прохода. Нямаше много време, не повече от един-два часа, а го чакаше още толкова работа и най-вече упорито търсене, докато открие света, който му бе необходим.
Той завърши с:
— Ето… аз нов свят отварям.
Никога досега, през цялата си кариера на портопроходец, не беше отварял двойна врата. Но въпреки това проходът щеше да свърже точно тези два свята, които бе избрал.
Под краката му се образува овална вдлъбнатина, чиито краища блещукаха. Веднага след това се появи и първият свят, който почти не се отличаваше от Гея и където Патрикия бе пристигнала и бе осъществила своите грандиозни промени, но ги нямаше джартите.
Портопроходецът не можеше да разтегне вратата назад във времето. Направи само един безуспешен опит, сетне се върна обратно и се съсредоточи върху монитора на ключицата, нареждайки й да открие Рита Васкайза. Едно момиче, което никога не беше се срещало с джартите, нито пък бе предприемало пътешествие към тайнствената врата…
Пътят се озари в ослепително сияние и Ою се зачуди дали ще му стигне времето.
80.
У дома
Рита пресече горичката, отвъд която, според Беренике, щеше да открие баща си. Не след дълго го забеляза — Рамон седеше с отчаян вид под едно маслинено дръвче, опрял гръб на стеблото му. Току-що бе приключила поредната безуспешна битка срещу управителния съвет на Академията. Ако не друго, имаше нужда поне от малко подкрепа.
— Татко — повика го тя и в следния миг отскочи назад, сякаш я бяха зашлевили. Нещо бе паднало върху нея, вътре в нея, нещо едновременно познато и чуждо. Изведнъж се видя отстрани — изчерпана от продължителни терзания, със спомени за някаква чудовищна инвазия от друг свят и постоянната мисъл за смъртта. Рита затвори очи и едва се сдържа да не закрещи. Дишаше мъчително, като изхвърлена на брега риба. Препъна се в един корен и полетя напред. Когато отново се изправи, неприятните спомени бяха изчезнали, затворени зад непробиваема стена в някаква неизмеримо дълбока част на съзнанието й.
— Рита? — извика Рамон и скочи. — Какво ти стана? Тя припряно потърси някакво подходящо обяснение.
— Зави ми се свят… може да съм се разболяла в Александрия.
Беше се прибрала у дома за ваканцията. Наистина си беше у дома, това не бе нито сън, нито илюзия. Дръвчетата, въздухът, баща й — всичко бе съвсем истинско… Нямаше ги онези отвратителни лица, видения, халюцинации. Кошмари.
— Нищо ми няма — усмихна му се Рита. — Може би ме е докоснал духът на баба.
— Виж, от това има полза — съгласи се Рамон.
— Кажи ми какво става тук — настоя Рита, седна до него и зарови пръсти в сухата, изпръхнала пръст.
„После ще мисля за това. Обещавам си, ще разбера откъде идва. Всички тези видения, образи и кошмари от светове, които не познавам,“
Наследството на наместницата. Къде ли беше сега тя? И какво правеше?