Пътят се разпадаше. Пред неизбежната катастрофа поточната станция бе напуснала поста си и бе изчезнала незнайно къде. Ри Ою изостави човешката си форма и се понесе като вихрушка от светлина над двойната врата. Все още търсеше Земята, но такава Земя, която не познава Смъртта, и за това се налагаше да прерови „геометричната колода“ далеч назад във времето, до строго определен момент.
Дори в нематериалната му форма неимоверният катаклизъм, разцепващ Пътя, заплашваше да го помете. Ри Ою побърза да се премести в пространството и се скри в една от вратите, осъзнавайки, че тя също скоро ще бъде разрушена. Полагаше огромни усилия, за да запази целостта си поне докато изпълни последната си задача…
Патриша Луиза Васкес слезе от колата на своя годеник, стиснала в прегръдките си пакетите с подаръци. Въздухът пронизваше остро гърдите й, въпреки че зимите в Калифорния никога не бяха особено студени. Тя закрачи по павираната пътека към дома на родителите си и…
Изведнъж изпусна пакетите, разпери ръце и изви глава назад, с изцъклени, болезнено разширени очи.
— Патриша! — извика Пол от колата.
Тя се строполи в тревата до пътеката, изстена мъчително и сетне тялото й замря отпуснато. Пол дотича от колата.
— Божичко, Божичко — занарежда той, наведен над нея.
Постави разтреперана ръка на челото й и се огледа безпомощно.
— Не произнасяй напразно пред мама името Господне — прошепна с пресъхнало гърло Патриша.
— Не знаех, че си епилептичка.
— Не съм. Помогни ми да стана. — Тя коленичи и започна да събира разпилените в тревата покупки. — Уф, каква бъркотия…
— Какво ти стана?
Патриша се засмя, отначало смутено, сетне тържествуващо. Накрая на лицето й се изписа изненада.
— Не ме питай — каза тя. — Не искам да те лъжа. „Ако зная къде съм — помисли си тя, — ще зная и коя съм.“ Имаше някакви неясни разпокъсани спомени за други хора, които се опитваха да й помогнат и накрая бяха успели. По-важното сега беше, че си е у дома, пред прага на малката къща, където живееха родителите и, а това означаваше, че тя е Патриша Луиза Васкес, а разтревоженият млад мъж, коленичил до нея, е Пол, за когото доскоро скърбеше по някаква неизвестна причина, също както скърбеше и за…
Тя огледа улиците и къщите, ясното небе, без следа от унищожителни пожарища. Нямаше и следа от Апокалипсиса.
— Мама така ще се зарадва — промърмори тя, все още дрезгаво. — Мисля, че току-що получих Божествено просветление. — Тя протегна ръце, обгърна шията му и го привлече към себе си.
После надникна над главата му към блещукащите звезди.
„Няма никакъв Камък в небето — рече си тя. — Каквото и да означава това.“
81.
В потока
Макар и с огромна неохота, Корженевски склони да бъде „съхранен“.
Първоначалното усещане беше за пребиваване в някаква студена, безформена реалност, последвано от колкото възторжено, толкова и кошмарно пътешествие сред джунглите от информация, събрана от джартите за всички — а те бяха няколко хиляди — светове, с милиарди същества. Цялата тази информация сега се прехвърляше в потока, за да бъде предадена на Последния Разум.
Пътят се нагъваше на гигантски спирали и свръхспирали, поглъщаше сам себе си в неизразими пламъци и умираше.
На Земята бе отминало безнадеждно времето на призраците.
82.
Тимбъл
Олми по-скоро почувства, отколкото видя затварянето на вратата. Въздухът наоколо изпука от насъбралото се статично електричество. Краката му опряха в червеникав пясък. Тишина. Шепот на вятър.
В началото се боеше, че ще види още един завладян от джартите свят, поредната планета, подложена на фанатично „съхраняване“ и „запазване“ за „потомственото управление“. Но джартите никога не бяха нападали Тимбъл. Дори не бяха отваряли вратата, през която бе преминал Олми.
Стоеше под изпепеляващите заслепяващи лъчи на тимбълското слънце, но на лицето му грееше щастлива усмивка. Кожата му беше модифицирана така, че да понася повишени и дори смъртоносни дози ултравиолетово лъчение. Чувстваше се толкова приятно, сякаш се беше излегнал на припек под земното слънце. Не го безпокоеше дори това, че няма представа колко време е изминало на Тимбъл. Винаги щеше да си остане негова втора родина.
Намираше се на върха на невисок хълм. На север се простираше широко павирано поле, гладко като стъкло и в идеално състояние — въпреки липсата на машини от Хексамона. Навремето тук бе главната врата на Тимбъл. Тя бе прекратила съществуването си по време на Разделянето, когато Хексамонът бе напуснал Пътя.
Олми погледна на запад и зърна сияещата синева на океана. За миг небосводът бе пресечен от тъничка огнена диря, която веднага бе посрещната от ярък разрушите лен лъч. Значи кометният дъжд все още продължаваше и все така ефективно бе отблъскван от защитните инсталации, монтирани някога от Хексамона… Все пак не беше изминало чак толкова време.