— За мен ще бъде чест — кимна Тапи.
— Не се съмнявам. — Олми огледа декора. — Разкажи ми сега за тези Мерсовински структури. Искам да разбера как точно си стигнал до твоите изводи.
Тапи се зае да му показва.
Олми напусна Аксис Евклид след шест часа. Беше един от тримата пътници в совалката за Шишарк.
Не му беше до разговори. А и останалите пътници не му обърнаха никакво внимание.
5.
Земята
Приседнал на края на леглото, Ланиер нахлузваше с пъшкане високите туристически обувки. Наближаваше девет сутринта, в планината току-що бе отминала поредната внезапна буря, изсипала върху горичките освежаващ дъжд откъм морето. В спалнята беше студено. От устата му излизаше пара. Той се изправи, тропна с обувки по пода, за да ги нагласи и да провери добре ли обгръщат глезените му, и изведнъж се намръщи от съвсем друга болка — от спомена, който все не успяваше да прогони. Докато закопчаваше якето, надзърна през прозореца към обраслия в храсталак двор и зелените хълмове в далечината. Познаваше добре всички пътеки из планината, макар да не бе излизал на разходка от години. Въпреки дъжда денят му се струваше съвсем подходящ за излет. Не търсеше утеха за болката, нито енергични усилия, с които да върне отиващата си младост, а само възможност да разсее мислите си, които в последно време неизменно придобиваха горчив оттенък.
Три месеца бяха изминали от погребението на Хайнеман.
Карен дори не се сбогува с него, когато заминаваше на нова работа в Кристчърч. Беше взела новия петколесен камион, подарък от Хексамона, защото пътищата бяха все още кални, а старата бричка вече не я биваше никак. Понякога Ланиер си мислеше, че ако се разболее в тази проклета влажна къща, линейката ще пристигне твърде късно по разнебитените пътища и той — също като Хайнеман — вече ще е мъртъв.
Единственият начин да се отърве от лошите спомени.
— Всеки си плаща накрая — промърмори той прегракнало, после се закашля. Не беше болен, по-скоро от възрастта. Още се държеше.
А колко малко беше направил през десетилетията, откакто служеше тук, на Земята. Изминали бяха четиридесет години, а неговата родна планета продължаваше да е една кървяща рана, поела по пътя на Възстановяването, ала все още твърде далеч от мечтаната цел. Паметник на човешката глупост. Убежище на смъртта. Защо миналото се връщаше неизменно в спомените му, всеки път по-ярко и болезнено? За да приглушава болката от зейналата между него и Карен пропаст? Не бяха разменили нито дума след погребението.
Беше преди двадесет и пет години. Едно безименно градче в горите на югоизточна Канада, студена и заснежена клопка за триста души — мъже, жени и деца. Първи от полуразрушените колиби се показаха мъжете, измършавели повече, отколкото Ланиер би могъл да си представи, за да посрещнат небесните пришълци. Ланиер и двамата му спътници — мъж и жена, служители от Хексамона, естествено бяха добре охранени и здрави. Пресякоха с уверена походка двайсетината метра, които деляха глайдера от най-близката колиба, и заговориха мъжете на английски и френски.
— Къде са жените? — попита служителката. — А децата?
Мъжете ги разглеждаха мълчаливо. Имаха призрачно хлътнали очи, бяла, прозрачна кожа и сплъстени коси. Един от тях се люшна назад, после разпери ръце и сграбчи Ланиер в прегръдките си. Гари имаше чувството, че го прегръща преждевременно израснало дете. Преглъщайки сълзите си, Ланиер се опита да подкрепи мъжа, чиито очи сияеха с нещо като обожание, или може би прекомерна радост или облекчение.
Отекна изстрел и служителката от Хексамона се просна в снега с кървава рана в гърдите.
— Не! Не! — завикаха измършавелите нещастници, но откъм гората долетяха нови изстрели: някои вдигаха облаци снежен прах, други рикошираха звънко в корпуса на глайдера. После на пътя застана един-единствен мъж, с черна брада, по-охранен от своите съграждани, стиснал в ръката си пушка.
— Единадесет години! — изкрещя гневно той. — Единадесет години! Къде, по дяволите, бяхте, богове, през всичките тези единадесет години?
Вторият сътрудник покоси мъжа с ослепителна светкавица от единственото оръжие, което носеха. Ланиер се наведе над жената, опитвайки се да прецени състоянието й. Нямаше шансове да оцелее, ако своевременно не извадеше плочката със съхранената личност, имплантирана в тила й. Той провери пулса и внимателно затвори очите й, оставяйки я да навлезе в първия стадии на приближа.ващата смърт.
Забравил за всичко наоколо. Гари извади сгъваемия скалпел, направи разрез в областта на тила, напипа през кървящата рана имплантираната плочка и я изключи от контакта, след което я прибра в специално пригодената пластмасова торбичка — точно както го бяха учили.