Докато се занимаваше с това, измършавелите мъже бавно и методично стъпкаха до смърт брадатия с пушката. Сътрудникът от Хексамона се опита да ги разпръсне, но колкото и слаби да бяха, той бе сам срещу цялата глутница. Старецът, който бе прегърнал Ла.ниер, запази изплашено мълчание по време, на малката операция, а когато тя приключи, падна на колене и започна да го моли да не унищожават градчето им,
Едва след това от колибите се показаха жените и децата — повече мъртви, отколкото живи.
Хората от това набързо построено след войната градче бяха изкарали единадесет зими, включително и първите две — най-тежките. Но едва ли щяха да преживеят и тази, ако не бяха дошли пратениците от Хексамона.
— За кого удря часът… — промърмори той, — Жена ми кипи от жизненост и младост. А аз съм вече стар. Всеки си плаща накрая.
„Колко всъщност успяхме да спасим? Нито най-силните, нито най-приспособените. Смъртта не прощава никому. Вършех, каквото изискваше от мен дългът. Господ знае, че посветих трийсет години от живота си на Възстановяването.“
Също и Карен, само дето сега не изглеждаше като износена черга.
Излезе. Небето все още беше прихлупено от ниски сиви облаци. Докато слизаше по дървените стълби, за миг мярна отражението си в един от прозорците на долния етаж. Лицето му беше покрито с бръчки, които извиваха край устата, очертаваха носа му и караха очите му да изглеждат тъжни под надвисналите подпухнали клепачи. Не без известно задоволство Ланиер си помисли, че се чувства много по-стар, отколкото изглежда.
Беше се зарекъл да почива едва когато излезе на билото и скоро съжали за решението си. Задъха се преди да стигне втория широк завой на планинската пътечка, Челото му беше покрито с пот. Напоследък съвсем бе занемарил физическите упражнения и едва сега си даде сметка, че планираната разходка ще се окаже много по-мъчителна, отколкото предполагаше. Чудото на Хексамоновата медицина се простираше само дотам, докъдето беше позволил, иначе казано, да го поддържа във форма, съответстваща на възрастта му,.и да го предпазва от страничните действия на радиацията.
Спря, съвзе се от първоначалната умора и се загледа към долината, простираща се на не повече от стотина метра под него. Из яркозелените поляни, контрастиращи със сивите облаци, пасяха няколко стада овце, които сигурно принадлежаха на Фремонт — младия собственик на ранчото край Ирландския поток. Високо в небето се рееше орел — първият, който виждаше от години. Вятърът тук, в планината, беше студен и режеше, макар долу да беше мека пролет. Още по-нататък, на около хиляда метра над морското равнище, се виждаха бели. снежни петна, изпъстрени с аленочервеникавите мрежи на нишковидните гъби, които тукашните фермери наричаха Исусова кръв.
Той приседна на един издаден камък. Въпреки болката в краката и тялото се чувстваше необичайно добре — за първи път от много години.
Вятърът извика името му. Той се обърна изненадан, очаквайки да види друг турист или пастир, но наоколо нямаше никого. Успокоен от мисълта, че му се е счуло, Ланиер извади приготвения сандвич от раницата и започна да яде.
Вятърът го повика отново, този път по-ясно и по-отблизо. Ланиер погледна намръщено нагоре по пътеката. Звукът идваше оттам, сигурен бе в това. Напъха сандвича в раницата, заобиколи втория завой и продължи още стотина метра нагоре, стържейки уморено с обувки по чакълестата почва. Беше съвсем сам на пътеката.
Тананикайки си, за да поддържа темпото, той спря и пое с пълни гърди дъх, та хладният планински въздух да проникне в кръвта му и да прочисти паяжините, изпълващи от месеци мислите му.
Имаше нужда да си изясни някои неща.
Винаги беше съжалявал своите събратя — хората, но в последно време бе започнал и да ги мрази. Знаеше не един случаи, в който тези, които бяха изгубили всичко — дом, семейство, градове, народ — бяха постъпили с още по-голяма жестокост спрямо другите оцелели.
Виждал бе мъже, жени и дори деца, подложени на дълбоко психическо сондиране и лечение, с изтръгнати от душите им демони, по-добре адаптирани да се справят с обкръжаващата ги сурова реалност. Самият той нито веднъж не взе страна в споровете около подобно „лечение“. Вярно, че с негова помощ се превъзмогваха години от Възстановяването, но въпреки това вътре в себе си той не намираше сили да го одобри. Наистина ли човешкото същество бе толкова слабо и недъгаво — отвън и отвътре, — та не беше способно нито да се самодиагностицира, нито да се лекува? Очевидно. Тези и други подобни разсъждения го превръщаха в песимист, дори в циник, и тъй като открай време ненавиждаше циниците, престана да харесва и себе си.