Облаците продължаваха да се спускат, долината се покри с мека пухена завивка. Само тук-там се виждаха блестящи, огрени от слънцето петна, които му служеха за ориентир. Уютни кътчета от топлина, където умът можеше да си отдъхне, докато търси отговори на безбройните въпроси. Доспа му се, прииска му се да спре, да свали раницата и да се излегне, докато слънцето разтапя тялото му като нагорещено масло.
На неколкостотин метра нагоре по пътеката мъж, облечен в черно и сиво и с пръчка в ръка, се спускаше право към него. Ланиер се зачуди дали не е чул неговия глас. Не му беше до срещи с непознати. Ако мъжът е пастир, ще се разминат бързо, ако обаче е турист от Кристчърч…
А може и да не му обърне внимание.
— Здравей — рече мъжът, когато го наближи. Ланиер вдигна глава. Непознатият стоеше в самия край на пелената от облаци,, която се вдигаше от долината. Имаше черна, късо подстригана коса, беше малко по-висок от средния ръст, с широки плещи и яки, мускулести ръце. Ланиер го оприличи мислено на млад бик.
— Здрасти — каза той.
— Чаках те да се изкачиш, за да ми покажеш пътя надолу — продължи мъжът, сякаш бяха стари приятели. Ланиер определи едва доловимия му акцент — руски, и попита навъсено:
— Познаваме ли се?
— Може би. — Мъжът се усмихна. — Срещнахме се за кратко, преди много години.
Умът на Ланиер. категорично отказваше да даде каквато и да било информация за подобна среща. Той раздразнено се смръщи и накрая призна:
— Изглежда, паметта ми изневерява.
— Тогава бяхме врагове — каза мъжът, който, изглежда, се забавляваше от разговора. Не се приближаваше и държеше пръчката, на която се подпираше, пред себе си. Ланиер го разгледа внимателно. Не носеше топли дрехи, нямаше и раница. Едва ли беше в планината от дълго време.
— Не бяхте ли един от руснаците, които нападнаха Шишарк? — попита Ланиер. Вярно, че мъжът срещу него не изглеждаше на повече от четирийсет, но може да се беше подлагал на подмладяващо лечение в някое от орбиталните тела или в станциите на Хексамона долу, на Земята.
— Да.
— И какво ви води чак тук?
— Трябва да свърша една работа, много важна работа. И се нуждая от вашата помощ. Ланиер протегна ръка.
— Вече се пенсионирах. — Непознатият му помогна да се изправи. — Как се казвате?
— Разочарован съм, че не ме помните. Мирски. Павел Мирски.
Ланиер се засмя.
— Хайде де! Мирски е от другата страна на небето. Той остана в гешелисткия квартал и Пътят е затворен зад него. Но все пак оценявам шегата ви.
— Няма шега. Говоря съвсем сериозно. Ланиер разглеждаше внимателно чертите на непознатия. Боже мили, той наистина приличаше на Мирски.
— Какво стана, Патриша Васкес намери ли пътя за дома? — попита мъжът.
— Кой знае? А и сега не ми е до гатанки. Вас пък какво ви интересува? — Ланиер остана изненадан от жлъчта в гласа си.
— Искам да я намеря.
— На куково лято.
— С вашата помощ.
— Хич не ми харесват тия шегички.
— Гари, това не са шеги. Аз наистина се върнах. — Мъжът пристъпи по-близо. Приликата с Мирски беше невероятна, — Чаках тук горе, за да дойдете — вие или някой друг, който ме познава, и да ме отведете при нужните хора. Сега работите за Възстановяването, нали?
— Работех. Може да сте негов брат. Или двойник.
— Трябва да ме отведете в Шишарк. Необходимо е да разговарям с Корженевски и Олми. Все още са живи, надявам се.
Конрад Корженевски беше създателят на Пътя — коридора, който навремето започваше от седмата кухина на астероидния звездолет Шишарк. Самият Шишарк заедно с още две секции от Аксисград все още обикаляха в орбита около Земята на височина десет хиляди километра. Една от полярните „шапки“ на града беше отворена и вътре зееше седмата кухина. Преди четиридесет години тази кухина беше взривена, за да бъде прекъсната връзката между Шишарк и Пътя, а малко преди това от града се бяха отделили надеритските квартали. За съвсем кратко време Пътят беше останал отворен към космоса и почти веднага след това се беше изолирал, прекъсвайки завинаги връзката между своята вселена и тази. Хората, които избраха да останат в Пътя — между тях и Павел Мирски, — се намираха по-далеч и от душите на мъртвите, ако мъртвите въобще имаха души.
Ланиер изломоти нещо нечленоразделно, после се закашля и стисна гърлото си с ръка. Усещаше, че косата му е настръхнала.
— Божичко — изстена той. — Какво става тук?