Въпреки богатия си опит от общуване с най-различни извънземни, Олми неволно потрепери. Пристъпи неохотно към кристала и едва тогава си даде сметка, че съществото не е живо, а тялото му е било поставено вътре, за да се избегнат процесите на разложение.
— Красиво, нали? — попита Мар Келен, заобиколил от другата страна на кристалния блок. Туловището, заедно с опашката и главата, сигурно надхвърляше четири метра на дължина. — Някои от нашите предци… може би дори хора, които са ни обучавали… са заловили този джарт и са го оставили тук на съхранение. Въпросът е защо са го запазили в тайна? Та това е истинска сензация, нечувана по рода си…
Олми беше на същото мнение. Оръжията, с които разполагаха двете страни, бяха толкова съвършени и смъртоносни, че до сражения се стигаше рядко и те имаха почти катастрофални последствия. Нито веднъж джартите не бяха отговорили на усилията да бъде установен дипломатически контакт. В интерес на истината, хората също се бяха отказали от подобни опити след няколко десетилетия война. Нито една от двете страни нямаше точна представа как изглежда противникът. И двете страни често прибягваха до дезинформация, така че на малкото прецедили се през бойното поле сведения се гледаше с подозрение. Но да бъде заловен жив джарт — дори тежко ранен или умиращ — това би било изключителна възможност да се изучи начинът им на мислене…
Защо тогава е трябвало да го запазят в тайна през всичките тези години? Кое от наученото за пленника е налагало подобна изключителна предпазливост?
— А може би той не е истински — сякаш продължи мислите му на глас Мар Келен. — Може да е неуспешен опит за симулация… — Той почука с пръст по клавиатурата. — Но въпреки всичко аз мисля, че е истински. Компютърните симулации никога не са били достоверни. Вярно, че нито веднъж не сме се сблъсквали лице в лице с джартите. Никой не се е завръщал жив от такава среща, за да разкаже как изглеждат. Каквото и да е това, мисля, че цената му е огромна. Огромна, сер Олми. — Старият войник посочи вградения в близкия край на кристалния куб компанел. — Но има и други начини да бъде изучено. Опитах ги след като Бени… след като я изгубих. Няколко месеца не бях докосвал директната връзка. Това тук не е толкова опасно. То просто показва проклетата гад на екрана и създава аналог на мисловната й дейност. Мисля, че и това е достатъчно за специалистите. Аз обаче бях дотук.
Олми погледна компанела. Над него бавно се очерта светещ цилиндър. Горният му край се разтвори като разцъфнало цвете и сред бликналата млечнобяла мъгла отвътре изплуваха вибриращи линии. Трептенията им имаха почти хипнотично въздействие. Долната част на цилиндъра бавно се разгъна и се обагри в цяла гама от ярки цветове: червено, зелено, черно и сиво.
— Сега вече е послушен, а? — попита Мар Келен. Олми го погледна за миг, после отново втренчи очи в екрана, Постепенно започваше да се досеща какво ще му покажат.
— Това е графично представяне на мозъчната дейност на съществото, нали?
— Това е джартът — произнесе развълнувано Мар Келен. — Няма какво друго да бъде. Нещо като карта на неговите мисли и спомени. Прекарал съм часове да я изучавам. Понякога си казвам: „Ето това тук уби Бени“. А после си тръгвам, защото инак ще полудея.
Олми разглеждаше задъхан изображението. За част от секундата се беше докоснал до съзнанието на пришълеца, толкова за кратко, че дори не бе успял да определи дали то е напълно съхранено, или е разрушено частично и дали паметта му е в активна форма, или бездейства. А ето, че сега му се удаваше втора възможност да разкрие тази загадка, при това почти без никакви рискове.
Олми почувства, че тялото му отново стабилизира хормоналния си приток.
— Направо да ти настръхне косата, а? — захили се Мар Келен. — Толкова много загадки.
— Аха. — Той плъзна ръка по кристалния куб с трупа на пришълеца. — На никого ли не сте го показвали?
Мар Келен поклати глава.
— И без това отдавна бях прекъснал връзките си. Бени беше единствената, която… — той погледна Олми в очите, — която можеше да ме излекува. Да ме върне обратно.
Олми не издържа настойчивия му поглед. Той самият също неведнъж се беше чувствал по този начин. На какви ли не изпитания бе подлагал смелостта си — при това с перверзно постоянство. Дори всепречистващият талсит — негова слабост от много години — не беше в състояние да го освободи от жаждата да отвръща на предизвикателствата. Ала го привличаха не толкова опасностите, колкото опитът, който му даваха. Опит, с какъвто не можеше да се похвали през последните няколко десетилетия от работата на Земята.