И все пак никога досега не беше изпитвал такъв страх, какъвто пробуди в него това откритие. Каквото и да се криеше в този потаен кът от паметта — почти сигурно това беше съзнанието на джарт, както предполагаше и Мар Келен, — то очевидно беше достатъчно силно, за да убие приятелката на стария войн и да увреди доста сериозно разсъдъка му.
— Не искам да чувам благодарности — мърмореше Мар Келен. — Сега, когато ви доведох тук… — Той изобрази серия от яркочервени символи, повечето непознати за Олми. — Не ми трябва нищо повече. Аз я убих… аз я доведох тук… вече няма за какво да живея.
Олми побърза да прекъсне излиянията му.
— Открили сте нещо изключително важно — каза той. — Още не съм напълно сигурен какво е, но…
— Аз пък вече изгубих интерес. Оставям всичко на вас. И без това живях твърде дълго. — Мар Келен вдигна глава и лицето му се озари от изображението на джарта. Той премигна бавно, облиза устни и попита Олми. — С вас не е ли същото?
7.
Гея, околностите на Александрия, 2345 година от Александрийския календар
Застанала на задната палуба на парохода „Йоанес“, Рита гледаше назад към стопяващия се зад хоризонта Родос. Беше се облякла с вълнена наметка и дебела кафява кожена шапка, за да се предпази от пронизващия зимен вятър. Единствената й компания беше премръзналата чайка, която трепереше на широкото дъбово перило до ръката й и въртеше любопитно глава. Небето беше с цвета на олово. На долната палуба бяха подредени тежкотоварни моторни фургони от Родос, Кос и Кхилос.
Откакто навърши двадесет и една, непрестанно си повтаряше, че вече е зрял човек. Поне изостреното й чувство за хумор, наследство от безгрижните детски години, все още не я бе напуснало. Твърде често напоследък й се налагаше да осъзнава колко наивни са били представите й за света.
Косата й беше същата — блестящо кафеникава, но сега я бе подстригала по-късо. Инак почти нищо не се беше променило в лицето и проницателните й зелени очи. Средна на ръст, добре сложена и мускулеста като баща си, но с дълги крака и ръце и изящни пръсти.
Само два пъти досега бе посещавала Александрия, и двата пъти преди да навърши десет години. Вина за това имаше майка й, Беренике, която смяташе, че една девойка няма работа сред измамните светлини и блясъка на столицата на Ойкумения, където я очакват безброй изкушения.
Беренике беше възторжена почитателка на Патрикия и се беше омъжила за сина й, Рамон, по-скоро от чувство за дълг, отколкото по любов.
И ето че сега, след като бяха изминали няколко години от смъртта на майка й, девет години откакто погребаха Патрикия, а баща й, изглежда, продължаваше безконечната битка за управлението на Академията, Рита реши, че е настъпил най-удобният момент за да предостави познанията и таланта си в служба там, където бяха необходими. Дори и Академията да западне, винаги можеше да основе нова в Хипатеон.
Но това бяха все дребни грижи в сравнение с онова, което не й даваше покой напоследък. Близо шестдесет години Патрикия бе търсила неуловимата врата към мястото, което наричаше Пътя. Наистина неуловима, защото постоянно менеше местонахождението си в техния свят, изчезвайки понякога за дълги периоди, за да се появи отново. Патрикия така и не успя да я открие до смъртта си.
А ето че сега Рита знаеше съвсем точно къде се намира тази врата. От три години вратата не беше променяла местонахождението си. Но това познание не й носеше спокойствие. Вече се беше примирила с ролята, която й бяха отредили, макар да се възмущаваше от факта, че никой не я бе попитал за мнението й.
Защото съществуването на тази врата я бе лишило от възможността да изживее живота си така, както тя намери за добре. Патрикия я бе натоварила с едно непосилно бреме, беше създала между нея и един от Инструментите невидима нишка, още когато Рита беше съвсем малка.
И сега цялата отговорност падаше върху нея. А тя дори не посмя да го каже на баща си, От малка мечтаеше за спокоен живот. Отдавна беше осъзнала, че това е невъзможно, че съдбата й е отредила друго, и сега не й оставаше нищо, освен да въздиша по изгубените мечти и надежди, останали далеч назад, в страната, която напускаше и едва ли някога щеше да посети отново.