На Гея Птолемей Шести Сотер Трети беше разгромил латинските племена, включително и романските, през 84 А.г., осигурявайки си по такъв начин властта над Ейгипет и Азия.
На Гея имаше атомни електроцентрали, но те бяха огромни експериментални изследователски станции, разположени западно от Нил, близо до Киренайке. Имаше реактивни въздухолети и дори няколко спътника, изстреляни с помощта на ракети, но човекът все още не беше излизал в космоса, нямаше атомни бомби, нито междуконтинентални ракети или космически станции със смъртоносни лъчи. Много от тези чудеса се пазеха в тайна от управляващите: Патрикия беше получила суров урок след противоречията с дядото на Клеопатра.
Въпреки раздорите и икономическите трудности Гея й се струваше много по-спокойно и приветливо място. Защо тогава да търси път към Земята? Защо да си навлича излишни неприятности?
Трудно й беше да намери отговор на тези въпроси. Трябваше и време, за да си изясни какво точно иска от живота. А дотогава просто ще следва съдбата, която й е отредена и за която я беше подготвяла Патрикия още от съвсем малка.
Рита „прелисти“ няколко страници от записките на Патрикия и неусетно се озова на онова място, където беше описан Пътят — сигурно го четеше за стотен път. Ето един свят далеч по-вълшебен и невъобразим дори от Земята. Кой в Ойкумения и дори на цялата планета би могъл да си представи или разбере подобни чудеса? А може би те бяха само продукт на едно болно въображение, рожба на кошмарите, измъчвали баба й? Човешки същества без форма, надживели по няколко пъти смъртта, космос с очертания на водопроводна тръба, простиращ се безкрайно далеч…
Изглежда, беше задрямала, защото я събуди корабната камбана. Облече се, излезе и повика отново Луготорикс да заеме поста си. Той се хранеше насаме в кабината си — привилегия, която му бе издействала Рита.
Пътниците, с които делеше масата в каюткомпанията, по произход бяха тирианци и юдейци. Един от тях, който, ако се съдеше по богаташките одежди, беше тириански търговец, не сваляше от нея тежкия си мазен поглед.
Още отсега чувстваше колко ще й липсва Хипатеон, където мъжете и жените се радваха на еднакво уважение в обществото.
На другия ден призори, когато пароходът навлезе в залива, небето над Александрия беше съвсем ясно.
Димът от комина се разстла далеч отвъд високия четиристотин разтега фар. Рита стоеше на кърмата, завита с дебелото наметало. Тукашният фар беше четвъртият по рода си в целия свят и несъмнено най-високият — щръкнало в небето чудовище от желязо, камък и бетон, построено преди близо сто и шейсет години. Под него се гушеха каменните сгради на Александрия — пренаселени, задъхващи се, покрити с гъст слой прах от пустинята. От другата страна на залива блестеше в мраморно-гранитното си великолепие Локхейският дворец. Отпред дворецът бе защитен с вълнолом, който спираше приливните вълни. Водата зад него беше спокойна като в тихо-езеро.
За Рита всичко това беше почти нереално — гледката на един от най-прочутите градове на света, центъра на човешкото познание и най-вече на Ойкуменската култура.
Пароходът акостира на голямото пристанище, корпусът му се разтвори, показа се дълъг стоманен език, по който един по един се изсипаха моторните фургони. От коминчетата им забълва гъст мазен дим, примесен с пара, вдигна се към пасажерската палуба и изтръгна суха кашлица от гърдите на зяпачите. Рита и нейният келт вече слизаха към трапа, натоварени с тежките дървени куфари.
Пристанището кипеше от живот, наложи се да си пробиват път през тълпата от етиопийски прекупвачи, облечени с кожени палта, и гласовити ейгипетски амбулантни търговци, увити в блестящи черни пелерини. Рита непрестанно се озърташе с надеждата да открие евентуален посрещач. Не знаеше какво да очаква и докъде би могло да се простира влиянието на покойната й баба. И наистина, когато наближиха площадката, където моторните фургони, идещи от града, обръщаха, тя зърна един раздрънкан пътнически фургон, върху чието предно стъкло се мъдреше несръчно изписана табелка с надпис: „ВАСКАЙЗА-МУЗЕЙОН“.
— Това е за нас, струва ми се — рече тя. Не беше кой знае какво посрещане, трудно би могла да го оприличи на почетна гвардия. Но и това стигаше.
Докато приближаваха фургона, тя за първи път почувства колко е нищожна и безпомощна в този огромен, многолюден град, целия обвит в пушек и пара от машините, с паваж, изпъстрен от непочистени конски изпражнения, с тълпи от отдавна немити пътници и търговци — всичко това, което сякаш само чакаше, за да я погълне и сдъвче, без да отговаря за действията си пред никого. Тук Рита нямаше абсолютно никаква власт. Беше привикнала да живее в сянката на Патрикия, да се уповава на нейната самоувереност, на силата й. А ето че сега бе като прашинка, подхвърляна от вятъра,