Толкова много загадки и толкова много въпроси без отговор…
При решаването на всички предишни задачи Олми винаги бе действал с максимална предпазливост, съобразена с времето, което му бе отпуснато, и въпреки това на два пъти бе губил живота си…
Нямаше нищо против риска, но никога не го търсеше сам. Ако имаше поне един безопасен начин за решаването на задачата, винаги избираше него.
А ето че сега смяташе да наруши собственото си правило, Беше се отказал от идеята да се яви пред управниците на Хексамона с откритието на Мар Келен. Това естествено бе най-безопасният път и единственият, който изискваше от него дългът. Ала вместо да избере него, той запази откритието в тайна от всички и взе да обмисля всякакви от безумни, по-безумни начини да разкрие загадката.
Олми беше живял достатъчно дълго, за да си дава сметка, че в повечето, случаи великите исторически събития са рожба не на рационални подходи, а на предположения и инстинктивни действия.
За да използва всички предимства от неочакваното откритие, той трябваше да действа сам. Разкриването на случая пред властите означаваше само ново забавяне, разследване от многобройни и безотговорни комисии, иначе казано — добре познатия бюрократичен танц, от който нямаше никаква полза. Освен това Олми подозираше — а и разработките на Тапи го потвърждаваха, че след по-малко от година информацията, която се съдържаше в това откритие, ще има страшно висока цена.
Абсолютната предпазливост беше невъзможна, но пък не беше задължителна. Особено след като възнамеряваше да изложи на риск единствено собствения си мозък.
За второто си пътуване до Пета кухина нае малка едноместна совалка. Отново измина пътеката, по която го беше превел Мар Келен, отвори вратата и се спусна между черните астероидни стени.
Стигна в подземната зала с джарта, включи монитора и втренчи замислен поглед в схематичното изображение на мозъчната дейност на пришълеца. Не беше претърпяло почти никакво изменение от последния път, когато го видя. Заобиколи куба и се загледа в тялото на джарта под плътния кристален слой. Грозно и странно — и всъщност, напълно отговарящо на представите му за врага. Може би по-странно от всичко, което бе срещал в Пътя, а там наистина се срещаха какви ли не причудливи създания, за някои от които вероятно дори не би подхождало и определението „живи“. Защо са му на джарта тези заострени като пики крайници? По какъв начин се храни? Очевидно в това тяло се криеше бързина и гъвкавост. Каква функция-изпълняваха пипалата? Как едно толкова тясно и издължено туловище обслужваше тази голяма глава?
Олми остана часове в мрачната зала, седнал на пода, опрял гръб в студената стена.
„Защо е тук?“ Един въпрос, на който бе точно толкова трудно да се отговори, колкото и на въпроси като: „Кой го е оставил тук?“ или „Как са го заловили?“, а може би и „Защо джартите са позволили един от техните да попадне в плен?“
Той се изправи и протегна схванатите си крайници. Тялото му все още бе младо, изпълнено със сили. Мозъкът му бе оборудван с достатъчно голяма имплантирана памет и процесорни модули, за да побере няколко човешки личности освен неговата, но той не беше прибягвал до свободните участъци от времето преди четири десетилетия, когато за кратко прие в себе си Корженевски, преди Инженерът да получи ново превъплъщение. Малцина в Шишарк или другаде можеха да се сравняват с умствения и физически потенциал на Олми.
Необходими му бяха няколко седмици, за да реши загадката на тайното подземие и да узнае как се работи с апаратурата. Защо обаче да го прави?
По същата причина, поради която през последните няколко години бе изучавал цялата налична информация относно психологията на извънземния разум. След десетилетия борба със съвсем различни по характер трудности Земният Хексамон не беше готов стратегически или тактически да се завърне в Пътя.
Но въпреки това завръщането му беше неизбежно. Олми го усещаше така, както други биха почувствали лек повей на вятър.
Какво обаче ги чакаше там — това бе главният въпрос. Ако питаха Олми, най-вероятната среща след повторното отваряне на Пътя щеше да е с…
С джартите естествено. Дори попаднали в плен, затворени, изолирани векове наред, те все още можеха да убиват.
Значи не само най-важна, а дори съдбоносна задача сега бе Олми да изтръгне цялата възможна информация от този източник, независимо от цената, която ще трябва да плати.
Олми се засмя, осъзнавайки, че отдавна е престанал да вярва на управляващите, които сякаш продължаваха да живеят в миналото, вместо да разбират промените — настоящи и бъдещи. Нещо повече, притежавайки опит, с какъвто никой не можеше да се похвали, той също имаше право да взима решения от първостепенна важност.