— Ще опитам — сви рамене Ланиер.
— Съжалявам за безпокойството — извини се руснакът.
— Я млъквай — кресна му неочаквано Карен. — Ти си един проклет дух!
Неочаквано Ланиер се засмя и постави ръка на рамото й, за да я успокои. И без това нямаше какво повече да се каже. „Колко лесно се разбираме с жестове — помисли си той. — Защо не е така и с чувствата?“
Отвътре совалката беше бяла, облицована с мека, някак безформена материя. Далеч под тях се виждаше тъмната част на Земята. Загледан в рязката граница на хоризонта, зад който трепкаха безброй звезди, Гари се почувства странно свободен. От години не беше летял, почти бе забравил усещането. Ала щом совалката промени посоката и сплесканият й нос се извърна право нагоре, към черния космос, той почувства зараждащия се дълбоко в него ужас.
Космосът.
Колко приятно беше, докато летяха в постоянно разреждащия се въздух. А сега навън нямаше нищо освен вакуум… непрогледния мрак на смъртта.
Настанил се удобно на седалката до него, руснакът гледаше право пред себе си, сякаш твърде често се бе любувал на гледката зад прозорците, за да го привлича. Не изглеждаше нито замислен, нито загрижен. Направо невъзможно беше да се определи как се чувства в този момент и какво мисли за предстоящата среща с Корженевски… и за завръщането на Камъка.
Ако наистина беше Мирски, появата му горе щеше да предизвика истински фурор. Предишния път, когато бе проникнал в Камъка, той бе придружен от цяла армада бойни съветски ракети — космическата мощ на руснаците, тръгнала да завладява Камъка в навечерието на Смъртта. Посрещачите пък ги бяха обсипали със смъртоносни лазерни лъчи — нещо като празничен фойерверк, само дето всичко беше на сериозно.
Ланиер осъзна, че ако човекът до него наистина е Мирски, значи той не е виждал Земята от онзи ужасен момент.
Нито една от тези мисли не му помогна да преодолее объркването си и усещането, че обитава някакъв странен и нереален свят. „Ако той наистина е Мирски, тогава къде е бил и какво е видял?“
12.
Гея
С течение на годините Музейонът се беше разширил значително, заемайки част от териториите на Неаполис и Брукейон — двата елински квартала — и дори бе стъпил с единия си край, по точно с мястото, където се издигаше медицинското училище, в Ейгипетския квартал. Зад сградата на медицинското училище се гушеше невзрачната постройка, приютила Библиотеката пи Национални ойкуменски изследвания, навремето бе наричана Серапейон. Иначе главният изследователски център на академията и новата библиотека заемаха цялата централна площ. Повечето постройки в тази част бяха модерни на вид, със стъклени стени и прозрачни тавани, а вътре бяха разположени лабораториите и работилнчщите на механикосите. Върху един от близките хълмове беше кацнала университетската обсерватория — масивна каменна сграда, вдигната преди близо пет века. Тя беше по-скоро тачена реликва, отколкото функциониращ център за наблюдение на небето, но въпреки това видът й беше впечатляващ.
Рита усети, че я боли вратът от постоянното зяпане по тукашните забележителности. Електрическата каляска, която беше взела, тропаше с дървените си колела по неравния калдъръм на сенчестите алеи. Слънцето бавно се спускаше на запад. Градът беше окъпан в загадъчна оранжева светлина и изглеждаше точно толкова привлекателен, колкото през първия ден, когато го зърна от залива. Наоколо забързано крачеха студенти, облечени с жълто-белите академични наметала. Повечето бяха момчета и я оглеждаха с любопитни погледи. Все още не можеше да привикне с това място, а и едва ли някога щеше да признае с ръка на сърцето, че го харесва. И все пак това бе центърът на науката и културата в целия Западен свят. Имаше толкова много неща, които можеше да научи тук. А това бе единственото, което се искаше от нея.
Административната служба и академичният отдел бяха разположени в най-старата сграда на Музейона. Фасадата беше изпъстрена с орнаменти, върху които времето бе оставило своя неумолим отпечатък. Опитите да се освежат колонадите с мраморни плочи по-скоро подчертаваха общата разруха, отколкото я прикриваха. Добре че поне засега нито една от изстреляните към Александрия либийски ракети не беше попадала на територията на Музейона.
Алеята я отведе през ниска, затворена с арка порта към тесен вътрешен двор, павиран с гранитни камъни и ониксови плочи, подредени като шахматни квадрати. От двете страни имаше саксии с екзотични растения от Ейтиопия и бреговете на Голямото Южно море, а точно в средата един разкошен фонтан пръскаше освежаваща влага.