Бяхме навлезли в яйцето на новата вселена. Невъзможно бе да оцелеем като материални същества вътре в това яйце. Щяхме да бъдем разтворени от зараждащата се плазма от потенциална маса и енергия, както солта се стапя във водата. Но с течение на времето открихме как да противодействаме на тази заплаха.
Целият град, всички негови жители, работеха върху собствената си трансформация. Знаехме, че всеки миг можем, да загинем, защото бяхме като деца, изправени пред пламтяща пещ. Но имаше и друга възможност, много далечна…
Възможността да се адаптираме към това яйце-пещ, да живеем в него и да му помогнем да узрее до нова вселена. А след това яйцето щеше да прекъсне връзката си с Пътя и да отплава в свръхкосмоса, а вътре в него нашите преродени тела щяха да разгърнат криле и да познаят повторно свободата.
Нескромно ли ще бъде, ако призная, че се готвехме да станем богове? Нямахме друг избор. Бяхме стигнали края на Пътя, ако въобще имаше край, и не можехме да се върнем… Нямахме друг избор освен да създадем собствена вселена.
За да успеем, първо, налагаше се да се отърсим от материалната си обвивка, С други думи, да пребиваваме във времето и пространството под такъв вид, че да бъдем независими от енергията и материята и недосегаеми за докосването на плазмения амнион.
Наблюдавах как моите спътници се. превръщат в ярки, грамадни, розови прозорци от светещи личности, замъглени по края, като използваха масата на града за временна котва, за да не бъдат отнесени надалеч от теченията или просто да се разтворят. Лъчите на нашите светлини се пресичаха взаимно. Бяхме като опиянени от това ново единение. Това беше като оргия с неописуеми мащаби. Едва не изгубихме крайната цел, която си бяхме поставили, потънали в неизмеримите дълбини от нови, непознати чувства. След това се хвърлихме право в сърцето на нагорещената пещ… Но запазихме контрол и успяхме да направим следващата стъпка,
Крайният резултат от нашето пълно сливане беше една тънка и чуплива нишка от мисли, която обгръщаше отвън и се просмукваше вътре в останките на нашия град. Постепенно разперихме тази нишка като мрежа във вътрешността на Пътя, където сега бе много по-топло заради близостта на яйцето. Набрахме сили, съсредоточихме усилията си и най-накрая съумяхме да се промъкнем на следващото ниво на съществувание, отвъд това на светлината и енергията.
Подчинявайки се на волята ни, цялата налична маса вътре в гигантското зародишно космическо яйце, включително и градът, започна да се превръща в енергия. Черупката на яйцето продължи да нараства и да изстива, а плазменият й амнион — да се сгъстява и да приема нови очертания.
Така ние станахме скулптури на светове. В началото решихме да повторим раждането на нашата собствена вселена, да създадем нови галактики и слънца и да започнем всичко отначало. Но съвсем скоро стигнахме до заключението, че не можем да го направим. Тази вселена беше далеч по-скована и недоразвита, отколкото бе нашата. Защото корените й, ако мога така да се изразя, идваха не от материята на свръхкосмоса, а от един чудовищно раздут ръкав на Пътя. Тя щеше да бъде много по-малка, с по-опростен строеж, не толкова амбициозна. И въпреки това, уверени бяхме, че можем да я превърнем в едно великолепно място, в огромна лаборатория, където да покажем всичко, на каквото сме способни… стига да сме достатъчно предпазливи.
Да си бог е много по-трудно, отколкото можехме да си представим. В началото смятахме, че едно-едничко съзнателно желание — нашето желание — е в състояние да променя и контролира процесите във вселената, Ние съсредоточавахме волята си в някое конкретно място, създавахме и преустройвахме, настройвахме и променяхме по начини, които, разбира се, сега не съм в състояние да ви опиша, защото не мога да си ги припомня в тялото, което обитавам в момента, нито пък бих могъл да побера в мислите си.
За известно време ни се струваше, че всичко върви добре. Умението ни нарастваше с практиката. Бяхме като деца, попаднали на огромна по рода си детска площадка. Стигнахме дотам, че започнахме да оформяме еквивалентите на живи и мислещи същества, подготвяйки ги да станат наши събратя по разум и дори след време да се превърнат в носители на нашите „души“. Все още мечтаехме за материални форми. Такова е наследството, което носим, в себе си.
А след това всичко започна да се разпада. Вселената се разкъса, обхваната от невероятно бързи процеси на стареене и загниване. Границите й се отдръпнаха навътре, превръщайки създадения от нас ред в пламтящ хаос. Бяхме допуснали грешка. Едно-единствено желание не е в състояние да създаде цяла стабилна вселена. Необходими са още противоречия и различия.