Опитвахме се с отчаяни усилия да се разделим на срещуположни сили, за да поправим грешката. Но вече беше твърде късно.
Божеството, в което се бяхме превърнали, се провали. Бихме могли да преустановим собственото си съществуване и да се разтворим в останките на нашия провал. Но тогава чухме един друг глас. Не беше толкова ентусиазиран и екзалтиран, колкото нашия, и, изглежда, идеше някъде отдалече. Но беше много по-практичен и опитен. От първо сметнахме, че сме чули гласа на друг бог, или богове, но това се дължеше на собственото ни невежество. Макар и напреднали, ние все още бяхме невероятно наивни и невежи.
Това, което чувахме, беше гласът на нашите потомци, който идваше до нас от края на нашата вселена. Всички разумни същества, родени и съзрели в космоса, в който се бяхме появили и ние, бяха научили за нашия провал и за. клопката, която сами си бяхме поставили. Те не бяха нито по-материални, нито по-отличими като индивидуални личности, отколкото бяхме ние, но за разлика от нашия, техният разум беше значително по-усъвършенстван. С други думи, те се бяха превърнали в Последния Разум., едновременно съединени и слети и въпреки това запазили вътре в него множество индивидуални общества от разуми.
Те ни спасиха. Измъкнаха ни обратно, по все още непрекъснатата пъпна връв на Пътя, която се свързваше със загнилото космическо яйце.
Постъпката им. обаче не беше продиктувана само от благородни подбуди. Имаха нужда от нас,
Има ли смисъл да описвам чувствата на един провалил се бог? Бяхме опустошени и дълбоко засрамени. Сравнявахме се с другия разум, само за да. открием, че сме не само инфантилни, но направо незначителни и ненужни. Бяхме като младо, незряло вино.
И все пак ни. беше простено, дори ни помогнаха да се спасим и да излекуваме раните си. Посрещнаха ни с радост в това общество на. мислещи, едновременно цяло и разделено, което обитаваше края на нашата собствена вселена. От тях научихме много неща.
Аз самият бях реконструиран по моята матрица, сетне изолиран — преживяване, уверявам ви, по-лошо дори от смъртта, загубата на семейството, града или родната планета. Скърбях, изгубих разсъдъка си, а те отново ми го върнаха, дори с някои подобрения. Най-сетне, след безброй опити, ме превърнаха в стабилно и самостоятелно същество, а после ме изпратиха тук.
Сега ви нося послание и една молба — ако може да бъде наречена така. Те също имат своите ограничения, тези наши потомци и наследници на всичко разумно, което се е раждало във вселената. Имат и свои задължения, На тях се пада честта да доведат вселената до един почетен и завършен край, до естетическо спускане на завесата. Но те не разполагат с безкрайни средства,
Аз съм повече, отколкото изглеждам, но съм. много по-малко от онези, които ме изпратиха тук и ми поръчаха да ви склоня на едно нещо.
Вече ви описах Пътя като гигантски червей, който се е загнездил в червата на вселената. Както знаете, той се простира отвъд пределите на. нашата вселена. Вселената не може да умре, докато вътре в нея се намира този изкуствено създаден феномен, или по-скоро, не може да умре както трябва. Краят й ще бъде лош и именно това се опитват да предотвратят нашите потомци.
Ланиер изплува от проекцията и потърси с очи Мирски. В съзнанието му беше останала само една картина. Тя го ужасяваше. Опита се да си я припомни по-ясно, но всичко, което постигна, бе смътното впечатление, че през определени периоди някои галактики биват принасяли в жертва…
Галактики, които умират, за да осигурят енергия за онова, което се опитваше да направи Последния Разум.
Главата му бучеше и му се повдигаше, сякаш беше преял. Той изпъшка.
Корженевски постави ръка на рамото му.
— Споделям безпокойството ти — произнесе тихо Инженерът. Ланиер погледна към Мирски, който беше изключил проектора.
— Какво, по дяволите, си ти? — попита той с отпаднал глас.
Мирски не отговори на въпроса му.
— Вие трябва да отворите Пътя, а след това да го разрушите — от този край. Ако не го направите, ние ще станем предатели на собствените си деца от края на времето. За тях Пътят е болезнен паразит, непреодолимо препятствие. И ние сме отговорни за това.
14.
Гея
Вечерта на четвъртия ден от пребиваването й в Александрия, след седем часа безуспешни опити да се ориентира из лабиринта от сгради, лекционни зали и учебни стаи, Рита се прибра в квартирата си и докато дъвчеше поредното непознато и лишено от всякакъв вкус ядене, си позволи за първи път, откакто пристигна, да я завладее носталгия и тъга. След като си поплака няколко минути, тя седна в леглото и се зае да обмисля положението си.