Клеопатра притвори очи, опитвайки се да уталожи яда си, и си наложи да диша равномерно. Още малко и беше готова да предприеме драстични мерки, последствията от които никой не би могъл да определи.
— Искам от теб нещо интересно и необичайно, Рита — промърмори тя. — Докажи ми, че си достойна внучка на Патрикия.
Централната приемна ехтеше от развълнуваните гласове на студенти, разговарящи на елински, арамейски, ейтиопски и хебрю. Днес беше първият учебен ден, ала Рита нямаше нито свой дидаскалос, нито програма извън общите занятия, които посещаваха всички студенти в Музейона — история, география, езици. След два часа приемната опустя и Рита се върна в стаята си, където потъна в размисъл над смисъла от пребиваването си тук.
От унеса я изведоха приближаващите към вратата стъпки. След почукването мъжки глас произнесе отчетливо:
— Рита Беренике Васкайза?
— Да — отвърна тя и се надигна да види кой я търси.
— Тук съм в присъствието на вашия телохранител — осведоми я мъжът още преди да отвори. — Изпраща ме Нейно Императорско Величие, която ви моли да я посетите в двореца.
На вратата стояха Луготорикс и висок мъж в стегната дворцова ливрея.
— Сега ли? — попита все още невярващата Рита.
— Сега — кимна мъжът и Луготорикс повтори жеста му.
Взеха трите калъфа с Инструментите, оставени в наследство от Патрикия. Рита се чувстваше някак странно след всички неприятности, които бе изживяла през поледните дни. Спомни си съветите на баща си: „Най-добре да избягваш срещите с императрицата — каза й той на раздяла. — Особено след провала с изчезващите врати.“
Очакваше ги голям луксозен фургон и още трима ейгиптяни с ливреи, които побързаха да й се поклонят почтително. Келтът се настани до шофьора, а охраната остана отзад. Свирката на фургона отекна в далечните сгради и тежката машина пое по паважа, право на запад, където се издигаше дворецът.
В мига, когато напускаха главната врата на Музейона, Патрикия за първи път си даде сметка, че престоят й тук е приключил…
17.
Шишарк
Ланиер бе прекарал младежките си години в един относително затворен свят на реални измерения, където почти не се налагаше едни или други стойности да бъдат подлагани на преоценка или съмнение. Но след пристигането си на Камъка толкова често беше принуждаван да открива нови и нови истини, че отдавна вече не вярваше нещо на този свят да го изненада.
И ето че сега лежеше на копката, която Свард бе приготвил за него, и премисляше онова, което бе научил от руснака.
Казано с няколко думи, Мирски бе стигнал до края на времето, а след това се беше завърнал, превръщайки се междувременно в нещо като миниатюрно божество, чиято природа не разбираше дори геният Корженевски.
— Божичко — изпъшка Ланиер и стисна главата си с ръце. Отдавна беше привикнал да възприема Хексамона и неговия научен потенциал като инстанции с неизчерпаема сила и способности, а ето, че сега и те се бяха изправили пред нещо, което не влизаше в рамките на познанията им.
Какво всъщност представляваше Мирски? Може би олицетворение на крайния продукт от научното развитие, нещо като заключителен етап, където явленията придобиваха почти религиозен смисъл?
Това, което им бе показал Мирски… Комбинацията от думи, изображения и звуци, проектирана направо в мозъците им… Пред очите му все още изникваха какви ли не причудливи картини.
Ланиер затвори очи и се опита да извика съня. Липсваше му Карен с нейното мистично източно спокойствие и възприятие на света. Въпреки горчилката от последните няколко години тя все още беше най-близкото му същество на този свят — заради преживяното заедно минало. Чувстваше се като затворен в клетка звяр. Сънят така и не идваше. Накрая Гари изруга мрачно и се надигна.
За разлика от него, Корженевски не правеше никакви безуспешни опити да заспи. Първо си уговори среща с президента и няколко от най-важните телесни политици. Имаше голяма възможност на срещата да присъства и Джудит Хофман, началник на Ланиер отпреди няколко десетки години.
Самият Ланиер отдавна бе престанал да се вижда с нея. Не беше изненадан, когато узна, че се е подлагала редовно на подмладяващо лечение и неоталситови сеанси. Затова пък остана поразен от новината, че в момента Джудит Хофман оглавявала групата политици, които се борели за отварянето на Пътя.
Влаковете между отделните кухини на Шишарк работеха със същата неизменна прецизност — изящни сребристи ленти, които се носеха по релсите със скорост седемстотин километра в час. Ланиер седеше до Мирски, а Корженевски се беше настанил отсреща и ги разглеждате мълчаливо.