— Гари — попита тя, — той наистина ли е човекът, за когото се представя?
— По-рано едва ли щях да ти отговоря — рече Ланиер, — Но сега мисля, че е той.
— Сер Мирски, истинско удоволствие е да ви срещна отново — каза Хофман. — При далеч по-мирни и също толкова мистериозни обстоятелства. — Тя му протегна ръка. Мирски я хвана лекичко за пръстите и се поклони.
„Галантност от края на времето — помисли си Ланиер. — Какво ли ще следва?“
— Така е, сера Хофман — рече Мирски. — Много неща са се променили.
Следващите няколко минути преминаха във взаимно представяне и опознаване — социална необходимост, която Ланиер сметна за излишна и дори забавна в тази ситуация. Но такава беше човешката природа — готова да тривиализира дори най-значителните моменти в историята.
Корженевски съзнателно избягваше да разказва подробности за наученото от Мирски,
— Разполагаме с някои доста сложни и необичайно важни сведения, с които трябва час по-скоро да запознаем президента и Възела — поде Корженевски, щом се настаниха около кръглата маса.
— Първо бих искала да ви задам един въпрос, който не търпи отлагане — прекъсна го Еула Мейсън навъсено, — Зная твърде малко за сер Мирски. Той е… земен — простете прямотата ми, с руски произход, но не разбрах защо е толкова важно да го изслушаме. Откъде всъщност идва?
— От огромно разстояние във времето и пространството — обясни й Корженевски. — Носи ни някои обезпокоителни новини и е готов да ви запознае с тях. Длъжен съм да ви предупредя — начинът, по който ще го направи, е абсолютно непознат.
— Може и да е така, сер Корженевски — отвърна троснато Мейсън, — но що се отнася до мен, не обичам загадките, нито напразната загуба на време.
— Поканих и четирима ви да присъствате — отвърна невъзмутимо Корженевски. — заради необичайните обстоятелства. Бих желал да изслушате сер Мирски преди да запознаем целия Възел.
— Ще ми трябва ли аспирин? — попита тихо Хофман, като се наведе към Гари.
— Сигурно — засмя се той.
Макар и хомоморф, Негранес имаше доста странни черти: лицето й бе някак сплескано, а пропорциите на тялото й надхвърляха естествените представи — краката й бяха прекалено дълги, с дебели бедра, имаше издължени пръсти и почти мъжки гърди. Но въпреки това осанката й бе царствена, като на човек, който си знае мястото и в тази зала, и в Шишарк.
— Сведенията, които споменахте, могат ли да повлияят срещу предстоящото решение за отваряне на Пътя, сер Инженер? — попита тя.
— По-скоро биха ни помогнали да постигнем компромис — отвърна Корженевски.
„Звучи прекалено оптимистично“ — помисли си Ланиер.
Мейсън присви очи с нескрита подозрителност. Изглежда, Корженевски не се ползваше с голямо доверие в собствения си лагер. Нищо чудно, нали той бе създателят на Пътя.
— Да чуем тогава — каза Пар Джордан.
— Този път няма да използвам проектор — обяви Мирски. — Освен това мисля да пощадя сер Корженевски и Ланиер… Те вече изстрадаха историята ми веднъж.
След края на необичайното представление Хофман подпря глава на масата и въздъхна. Ланиер разтърка нежно врата и раменете й.
— Боже мили — изстена тя приглушено. Пар Джордан и Негранес изглеждаха също толкова потресени. Мейсън се надигна. Ръцете й трепереха.
— Това е фарс — произнесе тя и се обърна към Корженевски. — Изумена съм, че сте повярвали на една толкова примитивна измама. Точно вие, човекът, на когото гледаме като баща…
— Еула — прекъсна я хладно Корженевски. — Сядай! Това не е измама. Знаеш го не по-зле от мен.
— А какво е тогава? — попита тя с писклив глас. — Не разбирам какво е!
— Разбираш. Повече от ясно е, И доста страшничко.
— Какво иска той от нас? — настояваше тя. Корженевски вдигна ръка и кимна бавно, настоявайки да прояви търпение.
— Имате ли въпроси? — обърна се той към Негранес и Пар Джордан.
Пар Джордан изглеждаше най-спокойна от цялата група.
— Смятате ли, че президентът трябва да го види? Да го преживее, искам да кажа — попита тя.
— Не само той, но и целият Възел — за да се вземе решение — намеси се Мирски. — И то час по-скоро. — Останалите го погледнаха стреснато, сякаш беше неочаквано появил се призрак или може би странно насекомо. Очевидно не горяха от желание да разговарят с него.
— Никога не съм изпитвала подобни усещания — произнесе замислено Негранес. — Чувствах се невероятно малка и безсилна. Погледнат от тази страна, животът ни всъщност е лишен от смисъл.
— В никакъв случай — увери я Мирски. — Вие не сте забравени. Та нали заради вас съм тук.
— И защо точно вие? — попита Негранес. — Защо не някоя по-известна личност от Хексамона?