— Аз изразих желание да дойда — отвърна простичко Мирски.
Хофман фиксира Корженевски с ясните си светли очи.
— От доста време срещаме яростна съпротива по този въпрос, Зная, че Гари ще бъде изненадан, когато научи за поддръжката, която оказвам на идеята за отварянето на Пътя. Но вие какво мислите за това? Променихте ли възгледите си?
Корженевски не бързаше да отговаря. А когато накрая заговори, Ланиер почти подскочи от изненада. В гласа на Инженера се долавяха познати тонове — сякаш през устата му говореше Патриша.
— Винаги съм го смятал за неизбежно. А пък съм от онези хора, които мразят неизбежностите. Аз създадох Пътя и бях наказан за делото на моя живот с убийство. Върнаха ме обратно, за да установя, че човечеството е продължило напред и не е изгубило нищо през това време. Бедата е, че се оказахме пленници на собственото си величие. Сигурен бях, че със завръщането на Земята ще успеем да балансираме тези проблеми, но Пътят е като наркотик. Прекалено дълго сме използвали този наркотик и просто не можем да се отървем от него — дотогава, докато съществува възможността за неговото отваряне.
— Говорите доста неясно — укори го Мейсън.
— Смятам, че Пътят трябва да бъде отворен. А след това разрушен. Не виждам друг начин за решаване на проблема, с който ни запозна сер Мирски.
— Отворен значи — поклати глава Мейсън. — Ето че и вие се предадохте.
— Отговорността, която носим, е като непосилна тежест — продължи Инженерът. — Пътят трябва да бъде премахнат. Той е пречка за осъществяването на далеч по-възвишени от нашите цели.
— Само че — промърмори Мейсън, — тези тук никога няма да ни позволят да го премахнем. — Тя кимна към Негранес и Хофман.
— В края на краищата това ще го реши Възелът — отвърна Хофман. — Що се отнася до мен, аз наистина вярвам, че този човек е Мирски, и дори само този факт е достатъчен, за да ме убеди.
Пар Джордан се изправи.
— Ще препоръчам на президента да изслуша посетителя.
— А вие какво смятате? — попита Мирски.
— Със сигурност въпросът ще стигне до Възела. После… не зная. Мисля, че ни очакват сериозни разногласия.
Ланиер внезапно съжали, че в живота никога няма и втора възможност. Най-много от всичко в този момент му се искаше никога да не беше се изкачвал онази сутрин в планината.
Само да можеше да опита още веднъж, щеше да побегне надолу въпреки болките в схванатите мускули.
18.
Гея, Александрия, Локхийски нос
В личните си покои Клеопатра Двадесет и първа посрещна с топла усмивка младата жена. Изглеждаше изморена. Белегът, разсичаш лицето й, сякаш беше подпухнал.
— Научих, че в Музейона не са се отнасяли към теб с необходимото уважение — поде Клеопатра, седнала зад една ниска кварцова масичка, изпъстрена с орнаменти на цветя. — Моля те да ми простиш за това и да проявиш разбиране.
Рита кимна, но не знаеше какво да каже и реши да остави разговора на царицата. Клеопатра изглеждаше развълнувана, дори неспокойна.
— Очаквах да помолиш за аудиенция и веднага се съгласих — продължи тя. — Патрикия, твоята покойна баба, изглежда, смяташе, че съм престанала да й вярвам. — Тя се усмихна отпаднало. — Може и така да е било. Лесно е да загубиш вярата си в някого в този свят на разочарования. Но нито веднъж не съм се съмнявала в думите й. Защото исках да вярвам в онова, което казваше. Не зная разбираш ли за какво говоря?
Рита осъзна, че мълчанието й може да бъде взето за неуважение към царствената особа, и побърза да кимне.
— Да, разбирам.
— От това, което ми казаха, заключих, че не си живяла през цялото време с Патрикия.
— Така е, царице.
Клеопатра махна с ръка да изоставят формалностите, сетне втренчи поглед в Рита.
— Тя избра ли те за нещо?
— Да.
— За какво? — Този път нетърпението й беше съвсем очевидно.
— Научи ме да боравя с Инструментите. И ми ги завеща.
— Ключицата?
— Нея също, царице.
— Резултатите отново ли ще са разочароващи?
— Ключицата показва наличието на нова врата, Ваше Императорско Величество. Отворена е отпреди три години.
— Къде?
— В степите на Северна Рус, западно от Каспианско море.
Царицата се замисли, свъсила вежди. Белегът й бавно избледняваше.
— Не е лесно да се стигне дотам. Някой друг знае ли за това?
— Не мисля, царице.
— Имаш ли представа накъде води вратата? Рита поклати глава.
— Няма ли поне нещо… по-убедително от тези ваши врати?
— В какъв смисъл, царице?
— Питам от съображения за сигурност. Ако разпоредя да бъде подготвена експедиция, преодолявайки немалко дипломатически пречки за посещаването на Северна Рус, и накрая се провалим… искам да кажа, ако там няма нищо, само една дупка…