Но единственият начин да опознае джарта бе да го прехвърли в някой изолиран имплантат в себе си. Не можеше да се довери на нито едно предпазно устройство срещу евентуални опити на пленения противник да вземе нещата под свой контрол. Само вътре в имплантата Олми можеше да го държи под постоянно наблюдение и при необходимост да сменя една система с друга. Разполагаше с три големи имплантата, като последният беше само на петдесет години — и трите бяха най-модерно талситско производство. Всеки от тях можеше да бъде променян според желанията му, да бъде изолиран и изследван отвън без никаква възможност на онова, което е вътре, да дава команди…
Нямаше съмнение, че това е най-добрият план.
Досега Олми просто си бе затварял очите пред неизбежното.
До каква степен беше готов да се пожертва заради Земния Хексамон? Да изгуби съзнанието си, душата си? Ако по някакъв начин джартът съумее да си проправи път през всички вътрешни бариери, да го надиграе и надхитри, тогава последиците бяха непредвидими.
Джартът беше позволил да бъде заловен.
Той беше троянски кон.
Олми не се съмняваше в това.
А ето че се готвеше да допусне този троянски кон зад стените на собствената си крепост — в своя ум.
Ако предпазните мерки, на които разчиташе, се окажеха недостатъчни, джартът най-вероятно щеше да осъществи онова, заради което бе дошъл тук. Би могъл да се превърне в шпионин, саботьор в човешки облик, дълбоко в сърцето на Хексамона. Да контролира спомените му и в най-лошия случай — да убеди собствената му личност, че действа по своя воля.
Върна се в първата стая, където беше загинала Бени, и отвори малка кутия с инструменти. Отстрани на изходното табло откри миниатюрна информационна клапа. Изтегли няколко метални нишки от нея и ги прикрепи към широка гумена лента, пригодена така, че да притиска плътно основата на черепа му.
Прехвърлянето можеше да отнеме часове, тъй като апаратурата тук беше доста архаична. А и клапата щеше да ограничава максималния приток на информация до допустимото ниво.
„Съвсем скоро ще се превърнеш в бомба със закъснител — помисли си той. — Един наистина опасен злосторник.“
В стаята беше съвсем тихо, ако се изключеше едва доловимото стържене на клапата. За миг си представи просторите на Пета кухина, на шест километра над него, и огромната астероидна маса, която го заобикаляше от всички страни. Цял живот бе изпитвал на плещите си бремето на историята,
Ако му предстоеше да умре съвсем скоро — по една или друга от безбройните непредвидими причини, — той знаеше, че е изпълнил многократно дълга си към Хексамона. Нямаше за какво да съжалява. Може би Корженевски или някой друг щяха да преведат Хексамона през тези трудни времена.
Още веднъж прегледа внимателно тънките кабелни нишки. Всичко вървеше според плана. А сега най-важното — предпазните мерки. Той постави два яйцевидни проектора пред вратата — щяха да я запечатат с мощна завеса от тракционно поле при първи сигнал от него. Достатъчно беше да премигне няколко пъти в определен ритъм и полето щеше да се активира…
Така, пътят за бягство беше отрязан. Неговият, или на онова, което щеше да допусне в себе си. Надгробна могила за двама.
Ако се наложеше, Олми беше готов да остане в стаята няколко седмици, за да провери дали процесът на прехвърляне е протекъл успешно. За всеки случай си беше поставил още няколко капана — в Александрия, в петата кухина, близо до гарата, и в Трета кухина. Дори ако намереше изход оттук, във всеки един от тези капани го очакваше бавната, неумолима смърт в сферата на тракционното поле — в случай че не обезвреди предварително зададения код.
Никой не знаеше за тези капани. Никой не беше в течение на плановете му.
Освен тези имаше и други капани — вътре в мозъка му. Невидими нишки от импулси, контролирани от същия вътрешно-прехвърлен частичен, който щеше да надзирава и следи джарта.
Почувстваше ли, че губи контрол и не е в състояние да отведе противника до някоя от клопките, оставаше последната възможност — миниатюрен, но мощен експлозив, поставен в гръдната кухина, който се задействаше автоматично, по вътрешна команда.
След като прегледа още веднъж цялата защитна система и остана доволен от състоянието й, той свърза нишковидния кабел и се настани удобно на пода в поза лотос. Сетне извади стъклена тубичка с хранителен концентрат от чантата с инструментите и я вдигна тържествено във въздуха, сякаш щеше да държи тост:
— За Бени, Мар Келен и всички безименни изследователи.