Още по-нататък, където градът на мъртвите постепенно преминаваше в скалиста пустиня, пътят се сля с просторна магистрала, строена преди години от военните. Оттук до секретното летище имаше не повече от десет шоени. Когато го наближиха, утрото вече се беше превърнало в обед. Отдалече ги посрещна миризмата на керосин и нафта, заедно с рева на реактивни двигатели: въздухолетите се готвеха за патрулни полети над либийската граница.
— Пристигнахме — обяви след малко Орезиас, изправи се и раздвижи схванатите си крака.
Керванът, беше спрял на асфалтирана площадка, заобиколена от бетонен парапет. Докато слизаше по стълбичката, Рита за миг зърна сребристия търбух на един излитащ в небето реактивен въздухолет, следван от няколко по-дребни изтребители с остри като игли корпуси и широко разперени криле, върху които се виждаха обозначенията на автономните провинции Юдея и Сирийска Антиокея. От другата страна на летището, зад високата бетонна стена, се беше ширнало море от пясъчни дюни. С пронизителен рев един изтребител се спусна към площадката за кацане и премина само на стотина разтега от мястото, където бяха спрели фургоните. Рита намести калъфите на рамото си и засенчи очите си с длан, за да се предпази от ослепителните лъчи на слънцето.
След като заобиколиха кервана, тя зърна два по-малки въздухолета от типа „пчела“, паркирани в далечния край на площадката. Корпусите им бяха боядисани в защитен цвят. Изглеждаха някак грозновати и недодялани в сравнение с изящните изтребители, сякаш бяха летящи къщи. Имаха широки, разположени хоризонтално пропелери, а опашките им бяха зинали като човки на птици. Край „пчелите“ се навъртаха няколко военни, разговаряха и зяпаха приближаващата се група.
От последния фургон на-кервана слезе Луготорикс, следван от малка група гвардейци от дворцовата охрана — все за да пазят нея, осъзна Рита. Вятърът, идещ откъм пустинята, сипеше ситен пясък по асфалтовата писта. Тя вдигна очи към слънцето и пак се прикри с ръка от заслепяващия блясък. Чудесен ден за полети. А така не й се летеше точно днес.
— Време е да се качваме — рече Орезиас. — Дидаскалос, помогнете на ученичката си, ако обичате.
Деметриос й предложи ръка, но Рита само поклати глава и избърза напред.
— Ние ще се качим в дясната машина — инструктира я Джамал Атта.
Орезиас, който се озърташе с безпокойство, изведнъж вдигна ръка, посочи нещо в другия край на пистата и попита:
— Очакваме ли изпращачи?
— Не — отвърна Атта, видимо напрегнат. — Наредил съм никой да не доближава тази част на летището.
— Тогава по-добре да побързаме.
Деметриос застана до Рита, сякаш за да я защитава. По заповед на Атта войниците от охраната и Луготорикс заеха позиция около стълбичката. Генералът местеше обезпокоен поглед от купчината припаси, която предстоеше да натоварят, към приближаващите ги фургони.
Орезиас почука по прозрачния прозорец на пилота и нареди:
— Бъди готов за излитане, ако онези ни доближат преди да завършим товаренето.
— По радиото ни наредиха да изчакаме — възрази пилотът.
— Няма какво да чакаме — сопна се Орезиас.
— В такъв случай всички трябва да са на борда две минути преди излитане. Толкова ще ми е нужно, за да подготвя двигателите. — Пилотът затвори прозорчето.
Вътре в тесния фюзалаж Рита избра едно място до прозореца. Седалката беше съвсем проста — парче брезент, изпънато между две метални тръби. Деметриос й подаде калъфа с компанела и закрепи куфарите с другите инструменти на рафта зад нея. Абсурдно беше да разменят и дума — кабината ехтеше от неистовия рев на реактивните двигатели. Вторият член на екипажа им предложи наушници-шумозаглушители и даде знак всички да заемат местата си.
Отвън товарачите работеха с бясно темпо, за да прехвърлят припасите на втората „пчела“. Фургоните, с които бяха пристигнали, вече се отдалечаваха.
Рита притисна с ръце наушниците, за да изолира по-добре шума, и затвори изплашено очи. Никога досега не беше летяла.
Почти веднага някой я потупа по рамото. Беше Орезиас, който й даде знак, че потеглят.
Тя надникна през миниатюрния илюминатор и забеляза, че пропелерите се въртят с бясна скорост и че вече са заели позиция за излитане. Имаше чувството, че сърцето й ще спре. Не беше уринирала от часове и едва се сдържаше. Стисна болезнено зъби.
Двете „пчели“ набраха скорост и плавно се отделиха от пистата. Рита не успя да види какво правят войниците от фургоните, които ги преследваха. Надяваше се, че няма да открият стрелба.
Седнал зад широкия гръб на келта, Деметриос й кимна усмихнато, въпреки че лицето му беше посивяло от напрежение, Рита отново затвори очи.