Луготорикс и останалите войници заобиколиха Рита. Всички до един бяха въоръжени, с напрегнати лица.
Рита вдигна ключицата.
— Тук е — каза тя. После преглътна уплашено и добави; — Аз ще я доближа първа. Никой да не идва… само той. — Тя посочи келта. Не можеше да го спре, за него щеше да е смъртна обида, ако я изостави в такъв опасен момент.
— И аз искам да дойда с теб — извика Деметриос. — Нали затова ме взехте… иначе за какво съм?
— Добре — съгласи се Рита. — Значи само вие двамата с Луготорикс. — Опасяваше се, че ще има и други желаещи, но се излъга. Орезиас и Атта стояха в самия край на низината и поглеждаха боязливо надолу.
Рита бавно вдигна ключицата и я последва. Виждаше съвсем ясно вратата, на не повече от пет разтега пред тях, озарена в червено сияние.
— Затворена ли е? — попита Деметриос.
— Ето я — посочи я тя. Най-сетне можеше да я забележи и с просто око, нищо повече от мътно петно с равни очертания, което плуваше ниско над земята. Приличаше на лупа. Ключицата непрестанно я засипваше с информация, която почти не беше в състояние да възприеме или да разбере. На няколко пъти поиска да й повторят отделни пасажи и така научи, че това е незавършена врата, която изисква минимална енергия за своята поддръжка, и че е създадена с изследователска цел — за вземане на проби, — а след това вероятно е била занемарена и изоставена. Отворът едва стигаше колкото да се пъхне човешка ръка, но дори и той в момента беше непроходим.
Тя преразказа наученото на Деметриос. Двамата я заобиколиха, а келтът остана зад тях, като се озърташе бдително.
„Дали ще успея да я отворя?“ — питаше се тя.
Ключицата побърза да я информира, че съществува възможност вратата да бъде разширена от тази страна, но подобно действие несъмнено ще предизвика интереса на онзи, който я е създал и я държи под наблюдение. Който и да е той.
Знаеш ли кой е отворил тази врата?
Не, отвърна ключицата. На този стадий всички врати си приличат.
Тя се върна при Орезиас и Атта и каза:
— Вратата е твърде тясна, за да се мине през нея. Ако се опитам да я разширя, от другата страна ще узнаят, че сме тук.
Орезиас и Атта размениха няколко думи така, че никой да не ги чуе.
— Добре, ще обмислим всичко довечера — рече и Орезиас. — Връщайте се при корабите. Ще вдигнем лагер.
Слънцето вече клонеше към хоризонта и небето над степта притъмняваше. Рита отново се загледа към лупата и забеляза размазаните очертания на някаква звезда зад нея.
— Да вървим — кимна тя на Деметриос.
Войниците вече покриваха „пчелите“ с камуфлажни мрежи. Орезиас и Атта обсъждаха нещо с капитана на товарния кораб. Рита се излегна в приготвения й хамак и известно време подслушваше разговора им. Из въздуха се носеха с тихо бръмчене мухи, миришеше приятно на свежа трева и тя постепенно задряма. Малко по-късно Деметриос й донесе канче топла супа, тя я изгълта и отново се отпусна. „Защо точно тук? — питаше се непрестанно. — Защо тук са я отворили? Кой би могъл да проследи Патрикия до Гея и защо би го сторил?“
От два дни не беше откривала никакви послания в компанела. Тази вечер го включи отново и най-сетне забеляза поредната бележка. Патрикия естествено не беше пророк — отново я съветваше как да се оправя сред интригите в Александрия, проблеми, които вече не я вълнуваха. Рита прочете писмото и затвори облекчено очи. Понякога я измъчваше подсъзнателното усещане, че Патрикия е жива и надзърта през рамото й. Но сега вече се увери, че и наместницата е смъртна — също като нея.
Свърши с четенето, изключи компанела и се заслуша в тишината на степта. Чуваше се само вятърът и шумът на поклащащите се треви — сигурно на хиляди стадии наоколо нямаше друга жива душа освен тях,
25.
Град Шишарк
Подтикван от желанието за разнообразие, Ланиер промени декора на апартамента, в който го настаниха. За Целта беше достатъчно да се разходи из стаите и да даде необходимите инструкции. „Полинезийски стил“ — каза той в столовата, която беше обзаведена в строг класически стил. Декорните проектори преровиха за частици от секундата паметта си и възпроизведоха вътрешността на церемониална колиба, озарена от трепкащите светлини на множество свещи и постлана с меки кафяви рогозки, върху които бяха подредени дървени паници. Стените бяха сковани от палмови трупи и обвесени с нанизи от изсъхнали листа.
— Много добре — кимна той. Докато се забавляваше с тези чудеса, можеше поне за малко да забрави грижите.
Корженевски беше отишъл да свиква пълна сесия на Възела, Мирски се намираше в апартамента си, идентичен с този на Ланиер, и Гари с изненада откри, че няма с какво да се занимава. Чувстваше се излишен. Изглежда, го смятаха малко стар, за да поеме изцяло тежестта на подобен проблем. Не му се щеше да го признае, но като че ли през последните години беше поизгубил жаждата за предизвикателства и свързаните с тях вълнения. Вече не искаше да се надпреварва с живота, а да си отдъхне, да се откъсне от всичко и да…