Никога досега не беше осъзнавал, че всъщност не би имал нищо против да е мъртъв.
Той огледа за последен път декора на столовата, но мислите му бяха другаде. Опита да си представи какво би означавало това. Закономерен край на целия му дълъг живот и опит. Мрак и пълен покой, и никакви изкуствени опити за продължаване на съществуванието. Идеята изглеждаше примамлива, но най-странното беше, че не изпитваше никакъв страх. Той потърка изненадано брадичка, огледа се и въздъхна огорчено. Смяташе се за човек, който не се отказва лесно, а ето че сега обмисляше тъкмо тази възможност — да се откаже от живота.
Хайнеман например никога не би се отказал. Вярно, че предпочете да е смъртен, но той обичаше живота до самия си край, макар да беше получил от него много повече удари, отколкото Ланиер. Ами Карен? Тя дори не помисляше за смъртта и още от първия ден беше приела безрезервно огромните постижения за продължаване на живота, които предлагаше Хексамонът.
Нищо чудно, че пътищата им се бяха разделили. И всичко започна малко след смъртта на Андия… когато я обзе маниакалната идея, че някой ден ще открият изгубения й имплантат. Той пък каква вина имаше за това?
Стаята обяви, че пред вратата чака посетител. Ланиер изпъшка уморено и се надигна. Точно сега не му беше до гости, но и не биваше да отказва.
— Да влезе — нареди той. Тъкмо когато стигна преддверието, което наподобяваше петметров стоманен мост над бездна, заобиколен от грубо изсечен метеорен кристал, част от декора се плъзна встрани. На прага стоеше Павел Мирски с обичайната си иронична усмивка.
— Преча ли?
— Не — рече Ланиер, за кой ли път изненадан от привидно нормалния изглед на руснака. Защо поне не се е облякъл като някое божество? Една-две светкавици да бляскат в косата му…
— Не можах да заспя, а и ми се стори скучно да се ровя из библиотеката. Щеше ми се да си побъбря с някого. Надявам се, че не ви досаждам?
Ланиер кимна вяло. „Остава и да не му е скучно — помисли си той. — Даже и огромната библиотека на Камъка за него е като детска играчка.“
Двамата пресякоха просторната гостна и застанаха пред прозореца, от който се виждаше северният полюс на Шишарк. Точно в този момент част от небосвода беше закрита от сияещия диск на Луната.
— Приятно е за окото, нали? — попита Мирски, Приличаше на запленен от пейзажа хлапак.
Ланиер седна в едно от креслата и покани с ръка руснака. Диванът срещу него беше застлан с дебели пухкави възглавници и Мирски отскочи несръчно, когато се отпусна върху тях.
— Да си призная — заговори той, — бях ужасно объркан, когато заминавах оттук. Но едно нещо помня съвсем ясно. — Мирски втренчи в него поглед. Ланиер не издържа и се покашля смутено. — Възхищението ми пред вас. Имах чувството, че сте човек с необичайна сила. Не можех да си обясня как не сте се побъркали, след като сте знаели за всичко това от самото начало.
Ланиер поклати глава, сякаш не беше съгласен с оценката за себе си,
— Това бяха ужасно трудни времена.
— Меко казано. Толкова по-странно се чувствам сега, след като трябваше да се появя сред вас с подобна мисия. Имах нужда да поговоря с някого. Знаете ли, ние с вас
— Доста си приличаме.
— Дори сега?
Мирски леко пребледня.
— Виждам, че сте изгубили предишния си ентусиазъм.
— Добре де — кимна Гари, завладян от желание да бъде откровен. — Уморен съм. Живях твърде дълго. Вие сте надживели вселената и въпреки това нито сте уморен, нито ви е скучно.
— Така е, но имаше и моменти, в които изпитвах безкрайна скука и изтощение. Бях напълно изчерпан от неуспеха. И не само аз, а всички, които стигнахме края на Пътя… Бяхме изплашени, смазани от идеята, че така и не постигнахме нищо. Вие се боите да не изгубите себе си, своето его. А ние щяхме да загубим нещо много по-голямо. Любопитен ли сте какво представлявам сега? — добави свенливо той.
— Всички сме любопитни — рече Ланиер малко по-меко.
— Сега съм почти такъв, какъвто бях някога. Макар че се случва и да не контролирам способностите си и тогава най-много съжалявам за предишния си живот.
Ланиер вдигна вежди. Почти не разбираше за какво се говори. Мирски продължи с откровенията си.
— Но аз дойдох да говорим за вас и за това, което ме накара да се върна. Знаете ли, аз съм в дълг пред вас. Не би трябвало да се притеснявам от това, защото миналото ми е като стара, нечетена и забравена книга. Но щом научих, че ще се върна тук такъв, какъвто бях преди, мисълта за неизплатения дълг изплува на повърхността.