Още една светкавица озари околността.
Ключицата я засипваше с информация за състоянието на вратата. Жалко, че Патрикия не й бе разказала повече за тези неща. А може и да не беше знаела.
— Тук е и не изглежда променена — извика тя. Само Луготорикс бе слязъл с нея. Останалите стояха горе.
— Имаш ли нужда от помощ? — извика Деметриос и взе да се спуска по хлъзгавия склон,
— Не зная. Никога досега не съм го правила.
„Какво да сторя, за да разширя вратата?“ — попита мислено тя. Разполагаха с ограничено време и сега не беше моментът да се чуди какво може да ги чака от другата страна.
Ключицата сякаш сама беше поела управлението си. Рита следваше подсъзнателно инструкциите й, усещайки-странно тръпнене в пръстите всеки път, когато ги раздвижваше. За миг затвори уморено очи и когато наново ги отвори, дъждът беше спрял. Тя се огледа изненадано. Луготорикс беше зад нея, втренчил поглед в нещо над главата й. Деметриос стоеше на десетина крачки по-назад, Атта, Орезиас и войниците също гледаха към вратата.
Рита вдигна глава.
Вратата се разширяваше бавно във всички посоки. Тя светеше със странна ярка светлина, като утринно слънце, надникнало зад облаците. Рита се консултира с ключицата.
Вратата се е променила. Какво става?
Наредихме й да се разшири, обясни ключицата. Ти поиска така.
Мога ли да мина през нея?
Не е препоръчително.
Защо?
Не знаем какво има от другата страна.
А няма ли начин да разберем?
Никакъв.
Поне отворена ли е?
Да.
Едва сега започна да осъзнава значението на онова, което беше извършила. Стоеше малко встрани и под вратата и се любуваше на призрачната й красота, сякаш виждаше огромна застинала дъждовна капка или лещата от окото на гигантска риба.
Водата вече стигаше до коленете й. Над нея стърчаха само по-високите треви. Рита я погледна изненадано, после реши, че ще е по-добре, ако се покатери на брега, до Деметриос. Деляха ги само няколко крачки, но когато стигна до него, вече се задъхваше.
— Отворена е — побърза да му съобщи. Погледна нагоре към Атта и Орезиас.
— Не искаш ли да им кажеш? — попита я Деметриос.
— Ще им кажа, разбира се. Отворена е — викна им Рита. — Аз я отворих. Всъщност отвори я ключицата.
Атта кимна, стиснал устни. Разглеждаше замислено вратата,
— Можем ли да минем през нея? — попита Орезиас.
— Казва, че можем, но не бива. Не знае какво има от другата страна.
Орезиас слезе долу при.тях.
— Дойдохме тук, за да я изследваме — рече им той. — Каквото и да е станало в Александрия, това е нашата задача. Ти си твърде ценна, за да те изпратим първа. — Атта ни е нужен, за да командва войниците. Остава Деметриос…
— С удоволствие ще ида — отвърна механикосът със светнал поглед.
— Не — вдигна ръка Орезиас. — Ти не избра доброволно тази мисия. Аз ще поема риска.
Луготорикс следеше с напрегнато изражение кратката размяна на реплики.
— Донесете втория Инструмент — нареди Орезиас на един от войниците.
— Но аз не зная как се работи с него — вдигна рамене Рита. — Патрикия никога не ми е казвала.
— Нека поне опитаме — продължаваше да настоява Орезиас. — Ако се получи, аз пръв ще премина оттатък…
— Не. За Инструментите отговарям аз — запъна се Рита.
— Аз пък отговарям за теб — отвърна Орезиас. — Но щом продължаваш да упорстваш, можем първо да изпратим някое от опитните животни в клетките. — Той я докосна нежно по рамото. — Рита, не съм безразсъден глупак. И не ми се умира. Ще бъдем предпазливи.
Дотича и войникът с втория калъф. Рита вдигна капака и извади контролния пулт и рециркулационната кутия, и двете прикрепени здраво за широк черен колан. Орезиас вдигна ръце и тя закопча колана на пояса му.
— Как се работи с това? — попита я той. Рита помисли малко, сетне докосна контролния пулт с пръсти. Уредът не влезе във връзка с мислите й, както правеше ключицата — изглежда, не беше толкова усъвършенстван. Какво би сторила Патрикия? Сигурно щеше да разговаря с него.
— Включване, моля — произнесе тя на елински, — Осигури защита. — Нищо не последва. Тя помисли още малко и реши да опита пак, но този път на английски, езика, на който я беше обучавала Патрикия, — Моля, включване. Осигури защита.
Отново никаква реакция.
Рита почувства прилив на гняв заради безпомощното си невежество. Защо Патрикия не я бе научило как се работи с Инструментите? Може би към края на живота й я беше напуснала предишната острота на ума.
— Не зная какво да правя — призна тя. — Освен… да опитам на себе си… Орезиас поклати глава.
— Ако Нейно Императорско Величие все още седи на трона, ще ми отреже главата. Първо ще изпратим опитно животно. — Той нареди да донесат една клетка.