— С цялото си уважение пред великия киргизки народ и неговите руски господари — поде тържествено Атта като погледна Орезиас, — ние наистина се озовахме незаконно във вашите земи и смирено молим за прошка. Чувствам, че великият Батур Чингиз, който денем се надбягва с вятъра, а нощем е страшилището на степта, ще ни дари тази милост. — Орезиас присви гневно очи, но предпочете да премълчи този опит за изграждане на дипломатически отношения.
— Приятно ми е да чуя подобни слова. Виждам, че започвате да разбирате положението си. Но не аз мога да ви дам прошка. Защото, както казахте, аз съм само един войник. Стига за това. Я да чуем сега, ще кажете ли нещо повече за тази ваша експедиция, преди да ви изпратя нататък?
Рита потрепери. Бяха й отнели ключицата в момента на залавянето и тя нямаше никаква представа за състоянието на вратата. Смрачаваше се. Ставаше все по-хладно. През последните няколко часа имаше възможността да осъзнае няколко факта, за които досега не си беше давала сметка. Първо — че можеше да умре. Тези хора щяха да ги избият, без да им трепне окото. Луготорикс не можеше да я защити, макар че сигурно би направил опит, ако имаше поне малка възможност,
Тя беше причината да са тук. Не можеше да прехвърли вината върху Патрикия. Сама се съгласи да дойде с експедицията, освен това знаеше какво ще бъде решението на Клеопатра, когато й отнесе новината за съществуването на вратата.
Отново заваля и прекъснаха преговорите. Киргизите ги изтикаха под дъжда, недалеч от отрупаните в безпорядък припаси от въздухолетите. „Живи няма да се измъкнем оттук“ — промърмори Атта. Малко по-късно киргизите опънаха въже около пленниците и разположиха постове. Диваците ги оглеждаха свирепо и от време на време размахваха допотопните си пушки, за да покажат, че ще застрелят първия, който се опита да избяга. Рита приседна в калта и разтърка уморено лицето си. Всички мускули я боляха, беше изтощена от дългите часове на постоянна уплаха. Ужасно й се ходеше по нужда, но не смееше да се отдели от групата, а и се опасяваше, че може да ядоса пазачите. Знаеше, че няма да издържи дълго.
Тя вдигна отчаян поглед към звездите и почувства студените струйки на дъжда по лицето си, „Те не знаят, нито пък ги интересува“ — помисли си с огорчение.
Ето че и боговете значеха нещо само в земите, където ги почитаха. С какво би могла да им помогне тук нейната покровителка Атине? Все пак молитвите винаги й действаха успокояващо и тя реши да се помоли.
— Не мога повече, трябва да се изпикая — промърмори накрая. Джамал Атта, седнал близо до нея, я погледна учудено.
— Аз също. Ако опитаме…
Рита не му обърна внимание, загледана в нещо странно над главата му. Дълга светеща зелена лента, която се носеше беззвучно съвсем близо над земята.
— …да направим кръг — довърши Атта.
Лентата премина над тях и в този момент се появи още една. Изглеждаха съвсем близо.
Вратата. Нещо ставаше с вратата.
Двете ленти изчезнаха. Наоколо цареше обичайната за големи лагери глъчка — войниците разговаряха, смееха се, чуваше се тропот на ботуши, вятърът свистеше в тревата. Миришеше на влажна пръст и уплашени мъже.
Атта вече беше приключил с подреждането на хората в импровизирана тоалетна. Рита влезе в кръга, събу панталоните и се облекчи. Няколко мъже я погледнаха крадешком, използвайки момента — въпреки отчаяното си положение — да зърнат гола женска плът. Рита закопча панталоните, напусна кръга и потърси другарите си. Седяха наоколо, отпуснали отчаяно глави, със замислени, разтревожени лица.
Знаеше какво си мислят — че са в безизходица. Сега вече Рита наистина се надяваше нещо да дойде през вратата. Това можеше да е едничкият им шанс за спасение.
Истински ли бяха тези зелени светещи ленти, или само й се привидяха?
Тя бръкна в джобовете на якето си, опитвайки се да стопли ръцете си. Небето беше съвсем черно, огромен мрачен облак заплашваше да скрие луната. Видимостта рязко намаля.
Дъждът се усили. Едва сега Рита осъзна, че в степта е настъпила необичайна тишина. Изчезнали бяха всички доскорошна звуци. Само мрак и плющенето на дъжда. Луната надникна от другия край йа облака. Луготорикс се беше изправил до Рита, огромен и неподвижен. Без да каже дума, той я докосна по рамото и посочи оградата вляво. Точно отвъд ограденото място, на не повече от разтег над степта плуваше някакво странно сияние с форма на полумесец или острие на сабя, широко колкото разперени ръце. Краищата му потрепваха като платно на вятъра. Бързо и съвсем безшумно сиянието пресече отсамния край на лагера и се изгуби от погледа. „Прилича на смъртта“ — помисли си Рита.