Мирски огледа стаята с насълзени очи.
— Приятели, двамата с Виктор трябва да поговорим.
— Искаха да ти задавам разни въпроси — оплака се Гарабедян.
— Добре, но насаме. Гари, вие също можете да дойдете. Ще ни осигурите ли стая?
— Разбира се — кимна Фарен Силиом. — Използвайте работния ми кабинет. — Ние, естествено, ще запишем срещата ви.
Ланиер забеляза, че лицето на Мирски бе претърпяло странна промяна. Чертите му бяха изострени, напрегнати, съвсем като в онези времена преди четири десетилетия, когато се срещнаха на Камъка.
— Бих желал преди това да разменя няколко думи със сер Ланиер — заяви Корженевски.
Двамата руснаци напуснаха стаята, придружени от Силиом.
— Сер Ланиер? — попита Корженевски.
— Той наистина е Мирски — кимна Гари.
— Някакви съмнения?
— Не.
— А потвърждението на Гарабедян?
— От него се нуждаеше само президентът.
— Съмнението е негово законно право — намеси се Олми.
След като президентът се върна, Ланиер последва руснаците в кабинета. Гарабедян и Мирски бяха седнали до малка кръгла маса, заобиколена от кресла със свободна форма. В стаята ухаеше на бор и чист сняг. Стиснал обгорените си ръце, Гарабедян разглеждаше натъжено своя стар другар.
— Знаете ли, Гари — поде Мирски, — бяхме рамо до рамо с Виктор, когато щурмувахме Картофа, прощавайте — Камъка, заедно с останалите космодесантчици. Той беше до мен, когато се предадохме, помагаше ми със съветите си и в тежките времена, които последваха… За последен път се видяхме преди да замина с кварталите на гешелистите. Никак не ти е било леко и след това, Виктор.
Гарабедян продължаваше да го разглежда мълчаливо. После се обърна към Ланиер.
— Сер Ланиер — рече той на английски, — ние с вас сме остарели. Кой повече, кой по-малко. Но другарят генерал Мирски…
— Вече не съм генерал — прекъсна го Мирски.
— Той въобще не се е променил. Освен… — Гарабедян присви очи. — След като ви простреляха, станахте някак… по-решителен…
— А после изминах доста дълъг път.
— Хората, които дойдоха за мен… те не ме питаха дали искам да ви видя. Просто ми наредиха да тръгна с тях. Също както в старите времена. Как е възможно това, Павел? Та ние вече не сме деца. Вярно, че воювахме срещу Хексамона, но после страдахме. И умирахме!
— Разкажи ми какво си изстрадал, Виктор. Моля те. Ланиер забеляза, че по лицето на Гарабедян премина сянка.
— Кажи ми — повтори Мирски и сложи ръка на рамото му.
— Нищо вече не е както преди — поклати печално глава Гарабедян. — И няма да бъде. Това е хубаво и лошо. Понякога си мисля, че през целия си живот съм вършил само едно — излизал съм да видя широкия свят, а после съм се завръщал на село, при баща ми. — Гарабедян вдигна покритите си с белези ръце. — Ние отидохме в заразените земи. Почвата беше като змия. Тя ни хапеше. А после дойдоха ангелите от Хексамона. Отведоха ни, но ни се извиниха задето не можели да ни осигурят нови тела. Не ми позволиха да се върна у дома. Там вече нямало нищо. Преместих се в Армения… сега я наричат Нова Анатолия. Вече нямало народи, казват. За да не се делим. Всички сме граждани. Станах фермер, създадох семейство. Всички загинаха при едно земетресение.
Ланиер поклати глава. Не можеш да помогнеш на всеки, повтаряше си той.
— Отглеждах коне. Създадохме арменски кооператив за защита от турците. После сключихме с турците мир и заедно се бихме срещу иранските търговци на опиум. Хексамонът отново се намеси и ни разтърва… а на онези дадоха нещо, което правеше употребата на опиум безсмислена…
Мирски погледна Ланиер.
— Имуноблокатори — поясни Гари. — Предизвикват непоносимост. — Беше чувал за тези неща. Мирски кимна.
— Продължавай.
— Какво да ти кажа още, Павел. Мисля, че страдах
достатъчно. Вече дори не мога да изпитвам болка. А ти
си млад. Ти ли си, наистина?
— Не — отвърна Мирски. — Не съм точно човекът, когото познаваш, Виктор. Но аз също преживях моменти
на радост и мъка.
Гарабедян се усмихна вяло и махна с ръка. — Помниш ли Сосницки? Хубав човек беше. Липсваше ни, когато живеехме в Армения. Всичко се преобърна наопаки, Павел. Мразех турците, а взех за жена туркиня. Дребничка, мургава, с черна коса. Роди ми много хубава дъщеря. Изнежена, градско чедо. Сега съм фермер, селянин и работя по специална програма от Хексамона.
— Това ли искаше? — попита го Мирски. Гарабедян сви рамене и се усмихна иронично.
— Това е животът — отвърна той. После неочаквано сграбчи Мирски за ръката. — Но ти? Ти какво си? Кажи ми?