Олми се усмихна.
Президентът уморено отпусна рамене. После ги изправи наново, не без видимо усилие.
— Ще трябва да се научим да живеем и без този малък лукс. Добрият човек никога не си е позволявал талситови сеанси. — Той пристъпи към средата на платформата, сякаш за да избегне зейналата под краката му бездна. Земята отново изплува пред погледите им. — Как мислите, неогешелистите продължават ли дейността си на Земята? Зад гърба на хора като Мишини?
— Не, Изглежда, съвсем са изгубили интерес към Земята.
— Не го очаквах от тях. Това е сериозен политически пропуск. Нима наистина вярват, че Земята няма да има думата при подобно решение? А на Шишарк?
— Там продължава откритата кампания. Не срещнах никакви признаци за нелегална дейност.
— Сигурно вече имате известна представа в колко деликатно положение се намирам, след като трябва да балансирам между толкова многобройни и противоречиви във възгледите си политически фракции. Давам си сметка, че службата ми тук е ограничена по време. Не ме бива да крия личните си възгледи, които няма да са по вкуса на мнозина в наши дни. От три години водя истинска война срещу отварянето на Пътя. Противниците ми непрестанно набират нови сили. Но каквито и доводи да изтъкват, продължавам да мисля, че от идеята им няма да излезе нищо добро. Вече не можем да се завърнем у дома. Дори само защото не знаем точно кой е нашият дом. Живеем в трудни времена. Умора, недостиг на средства. Сам виждам, че отварянето е неизбежно… но не сега, а когато настъпи подходящият момент. И когато приключим със задачите си на Земята. — Фарен Силиом разглеждаше Олми с почти умоляващо изражение. — Боя се, че съм любопитен също като сенатор Тик. Та какви са възгледите ви за отварянето на Пътя? Олми поклати лекичко глава.
— Мисля, че ще преживея и без него, сер президент.
— Но скоро няма да можете да подновявате износените части на тялото си… казват, че недостигът им ставал все по-осезаем?
— Така е — призна Олми.
— И с готовност ще се преместите в Градската памет?
— Освен ако не избера смъртта. Но това ще е след няколко години.
— Не ви ли липсват предизвикателствата,.приключенията?
— Опитвам се да не мисля за миналото — рече Олми. Не говореше съвсем искрено, но отдавна беше привикнал да крие истинските си чувства.
— Цялата ви служба пред Хексамона е една голяма загадка. Научих го още докато се запознавах с архивите. Няма да настоявам повече. Но ако ви помоля за едно съвсем необвързано мнение… замисляли ли сте се някога какво може да се случи с нас, ако се свържем с Пътя?
Олми обмисли отговора си внимателно. Президентът, изглежда, беше много по-добре запознат с работата му от последните няколко месеца, отколкото бе предполагал.
— Пътят може да е зает от джартите, сер.
— Така е. Нашите ентусиазирани неогешелисти, изглежда, забравят тази възможност. Ще си призная, че имах известна представа за вашите изследвания. Те ме накараха още веднъж да се уверя, че сте изключително проницателен човек.
— Сер?
— Става дума за изследванията ви в Градската памет и библиотеката на Шишарк. Аз също разполагам с няколко активни злосторници, сер Олми. Научих, че информацията, която сте поискали, е била пряко или косвено свързана с отварянето. Не бих се изненадал, ако работите върху този проблем от години, за своя сметка. — Фарен Силиом го погледна тържествуващо, после се обърна и вкопчи ръце в перилата, — Официално ви освобождавам от всякакви задължения. А неофициално ви моля да продължите с изследванията си.
Олми изобрази разбиране и съгласие.
— Благодаря ви за работата. Решите ли, че трябва да споделите нещо с мен, потърсете ме незабавно. Ценя високо вашето мнение, каквото и да си мислите за мен.
Олми напусна платформата. Земята отново бе изплувала в цялата си прелест, като постоянно напомняне за тяхната отговорност пред този чужд и донякъде непознат дом, символ на болка, триумф, провал и възраждане.
3.
Гея, Остров Родос,
Велика Александрийска Ойкумения, 2331–2342 година от Александрийския календар
Рита Беренике Васкайза растеше на воля по крайбрежието близо до древното пристанище Линдос, докато навърши седем години. Родителите й оставиха слънцето, вятърът и морето да наложат своя отпечатък върху безгрижния й характер и единственото, на което я учеха, бе да гледа с будно око на света — което не беше никак лесно.
Тя беше мургаво босоного момиче с големи ококорени очи, което умееше да се прокрадва ловко сред захабените от вятъра колони и нащърбените стъпала на изоставения акропол. Обичаше да се спотайва на площадката пред порутеното светилище на Атине Линдия, да докосва с длани хладните очукани стени и да се взира в осеяното с остри скали лазурно море, броейки машинално ударите на вълните.