Той е най-благородното и най-добродушното от всички кучета. Макар че външно не изглежда такъв. Онзи, който не го познава, трудно може да открие от пръв поглед благия му характер.
За пръв път имах случай да опозная това благонравно животно преди много години, когато с един мой приятел сирак, на име Джордж, отидохме да гостуваме на едно познато семейство в провинцията. Една вечер, когато се прибирахме късно от някаква вечеринка, цялото семейство вече си беше легнало. Бяха оставили обаче лампата в стаята ни да свети и ние влязохме, седнахме и започнахме да си събуваме обувките.
И изведнъж на килимчето пред камината забелязахме един булдог. Куче с по-строго и свирепо изражение, куче (това се разбираше още от пръв поглед) по-безразлично към всякакви човеколюбиви и благородни чувства не бях виждал. И Джордж беше съвсем прав, като отбеляза, че то повече приличало на езически идол, отколкото на весело, английско куче.
То сякаш ни беше очаквало, изправи се, поздрави ни с някаква страховита озъбена усмивка и застана между нас и вратата.
Ние му се усмихнахме в отговор със сладникава, омилостивителна усмивка. И му казахме: „О, добро куче!“ — и го попитахме, но с тон, който подсказваше, че отговорът в никакъв случай не може да бъде отрицателен, дали не е „един приятен стар симпатяга“. В действителност съвсем не мислехме така. Имахме си свое лично мнение за него, и то далеч не беше благоприятно. Но не го изразихме, защото за нищо на света не желаехме да го наскърбим. Той беше дошъл да ни посети, беше наш гост, така да се каже, и ние като двама добре възпитани младежи не биваше дори и с намек да му даваме да разбере, че не е желан и по този начин да го поставим в неловко положение.
Мисля, че успяхме. Булдогът се държеше изключително свободно и непринудено, далеч по-свободно и непринудено от нас двамата — сякаш ние бяхме гостите, а той домакинът. Ласкателните ни забележки почти не му направиха впечатление, защото цялото му внимание беше съсредоточено към краката на Джордж. Джордж по онова време, спомням си добре, много се гордееше със своите крака. Аз самият не виждах нищо особено в тях, за да оправдая тщеславието на приятеля си. Груби, тромави крака, така поне ги виждах аз. Но булдогът, би било несправедливо да не отбележа, направо се очарова от тях. Той взе да ги обикаля и да ги изследва смаяно; като познавач, който най-после е намерил идеала си. След като привърши огледа, той съвсем определено се усмихна.
Джордж, който в ония дни оше беше скромен и стеснителен младеж, се изчерви и качи краката си на стола. Но булдогът явно прояви желание да ги последва, затова Джордж се прехвърли на масата, приклекна и взе да потрива колена.
Като разбра, че не е в състояние да достигне краката на Джордж, кучето реши да се утеши с моите. Но аз също се качих на масата и седнах до Джордж.
Да клечиш с присвити пред себе си крака продължително време върху малка неустойчива еднокрака масичка, е истинско изтезание, особено ако не си свикнал. Неудобното ни положение ни измъчваше еднакво остро и Джордж, и мене. Не искахме да викаме за помощ, защото щяхме да разбудим цялата фамилия. А каквито бяхме честолюбиви тогава, повече се страхувахме от комичното положение, в което щяха да ни заварят, отколкото от недружелюбния поглед на неканения гост.
Седяхме така в мълчание около половин час — ние на масичката, а кучето на съседния стол, вторачило укоризнено очи в нас. И при най-малкото помръдване от наша страна то решаваше, че се каним да слезем, и изпадаше в лудешки възторг.
След като изтече половиният час, с Джордж направихме кратко съвещание — би ли било разумно да „рискуваме“.
— Не, в никакъв случай — рече Джордж. — Не бива да смесваме безразсъдната смелост с храбростта. Храбростта — продължи той (Джордж имаше голяма слабот към максими) — е плод на мъдрата зряла възраст, а безразсъдната смелост — на безумието на младостта.
Той каза още, че да слезем от масичката, докато кучето се намира в стаята, означавало да се причислим към втората категория, затова се отказахме и продължихме да седим.
Седяхме така близо час и на края на този час станахме тъй нехайни за живота си и толкова глухи към гласа на разума, че „рискувахме“. Метнахме покривката на масата върху главата на предполагаемия ни убиец, втурнахме се към вратата и избягахме.
На следващата сутрин изказахме недоволство пред стопанката, задето така лекомислено беше оставила този див звяр да се скита свободно из къщата, и й разказахме накратко, макар и не съвсем достоверно историята.