— Оплака се на мен, да — отговори Бланшар. — Но не и на хазаина си.
— Мислех, че вие сте… — започна Флойд.
— Да, аз бях неин хазаин, но на нея това не й беше известно. Никой от наемателите не подозира, че съм нещо повече от наемател като тях. Плащат наемите си чрез посредник.
— Необичайна ситуация — отбеляза Флойд.
— Но доста полезна. Мога да научавам за оплакванията и несгодите им, включително и произнесените под сурдинка, докато се разминаваме по стълбите. Жената никога не изложи писмено недоволството си, но и не пропускаше да се оплаче от стаята, винаги когато пътищата ни се пресичаха.
Флойд хвърли поглед към партньора си, след което отново се обърна към Бланшар.
— Името на момичето, мосю?
— Името на жената беше Сюзан Уайт.
— Омъжена?
— Не носеше пръстен и така и не спомена за съпруг.
Флойд си отбеляза тази информация.
— Казвала ли е на колко е години?
— Съмнявам се да е била на повече от тридесет и пет. Не беше лесно да се отгатне. Не носеше толкова грим, колкото другите млади жени, другите наемателки.
Кюстин попита:
— Споменавала ли е с какво се е занимавала, преди да се нанесе тук?
— Само, че е пристигнала от Америка и че има известни умения като машинописка. Като споменах за писане на машина…
— Откъде в Америка? — прекъснато Флойд, припомняйки си, че Бланшар не беше сигурен за това по време на телефонния им разговор.
— Дакота. Вече си го спомням съвсем ясно. Усещало се в произношението й, така твърдеше тя.
— Значи сте разговаряли на английски?
— От време на време, стига да я помолех. Иначе френският й беше горе-долу като вашия.
— Безукорен — произнесе Флойд с усмивка. — За чужденец.
— Какво е правела мадмоазел Уайт в Париж? — обади се Кюстин.
— Така и не ми каза, а аз така и не попитах. Очевидно парите не бяха проблем. Възможно е да работеше, но дори и да беше така, работното й време бе доста непостоянно.
Флойд обърна страницата на бележника си, като я натисна няколко пъти с пръст, за да попие мастилото:
— Прилича ми на туристка, прекарваща няколко месеца в Париж, преди да продължи пътуването си. Нещо против да попитам как се запознахте и докъде се простираше това познанство?
— Отношенията ни бяха напълно невинни. Всъщност за пръв път се засякохме на Лоншан.
— На надбягванията?
— Да. Видях, че забелязахте снимката с покойната ми съпруга.
Флойд кимна леко засрамено от факта, че любопитството му е било толкова очевидно:
— Била е красива.
— Фотографията не успява да предаде дори бегло истинската й красота. Казваше се Клодет. Умря през хиляда деветстотин петдесет и четвърта… само преди пет години, но ми се струва, че оттогава е изминал половината ми живот.
— Моите съболезнования — каза Флойд.
— Клодет беше голяма почитателка на надбягванията. — Бланшар отново се изправи и без особен резултат разрови огъня. Сетне пак седна, като се намръщи от болката в остарелите си стави. — След смъртта й известно време нищо не беше в състояние да ме накара да напусна този апартамент, камо ли отново да отида на надбягванията. Един ден обаче, успях да убедя сам себе си да направя тъкмо това; възнамерявах да заложа на кон в нейна памет. Повтарях си, че тя би го одобрила, но в същото време не успявах да се отърся от усещането за вина, че отивах сам.
— Не е трябвало да се чувствате по този начин — каза Флойд.
Бланшар го погледна:
— Някога женили ли сте се, мосю Флойд, губили ли сте някога любимата си в резултат на мъчителна болест?
Флойд смирено сведе очи:
— Не, мосю.
— В такъв случай, при цялото ми уважение, не можете да знаете какво е. Това усещане за предателство… колкото и абсурдно да звучи. Независимо от всичко обаче, продължих да ходя всяка седмица с част от спестените пари. Понякога дори печелех на дребно. Точно там срещнах Сюзан Уайт.
— Момичето залагаше ли?
— Да, но не сериозно. Когато се засякохме за пръв път, ме позна като един от наемателите в сградата и ме помоли да й помогна с малък залог. В началото изпитвах колебания дали да остана с нея, понеже колкото и глупаво да звучи, имах чувството, че Клодет ме наблюдава отнякъде.