— Не — отговори Бланшар. — Съвсем друго е. Две или три седмици преди смъртта на мадмоазел Уайт поведението й се промени. Престана да идва на хиподрума, вече не ми гостуваше и прекарваше повече време в собствения си апартамент. В случаите, когато се засичахме по стълбите, изглеждаше заета с мислите си.
— Проверихте ли стаите й?
Преди да кимне в отговор на въпроса на Флойд, Бланшар се поколеба:
— Беше престанала да събира книги и вестници. В апартамента й все още бяха останали доста от тях, но нямаше признаци, че прибавя нови или изнася досегашните.
Флойд още веднъж погледна Кюстин.
— Е, добре. Нещо я е тревожело. Имам теория. Искате ли да я чуете?
— Плащам ли за усилията ви? Все още не сме уговорили подробностите.
— Ще стигнем и до това. Мисля, че мадмоазел Уайт е имала любовник. Вероятно се е запознала с някого през последните три седмици преди смъртта си. — Флойд наблюдаваше Бланшар внимателно, чудейки се колко ли от всичко това искаше да чуе старецът. — Прекарвала е известно време с вас — по възможно най-невинен начин, но внезапно новият й приятел е поискал всичко за себе си. Без повече посещения на хиподрума и дружелюбни гостувания.
Бланшар изглежда обмисли казаното.
— А книгите?
— Наречете го предположение, но е възможно да е имала друга по-важна работа от това да обикаля книжарници и вестникарски будки. Просто е изгубила желание да попълва колекцията, следователно не е било нужно да изпраща новите попълнения обратно в Дакота.
— Доста предположения станаха — отвърна Бланшар — и всичките са изградени върху внушителна липса на доказателства.
— Просто теория, не съм споменавал, че съм стигнал до изпитани заключения. — Флойд извади една клечка за зъби и я задъвка. — Казвам само, че е възможно в цялата история да няма нищо повече от очевидното.
— А смъртта й?
— Падането спокойно може да е било обикновен нещастен случай.
— Убеден съм, че са я блъснали. — Бланшар извади изпод креслото си ламаринена кутия за сладки с издраскана карирана повърхност. На капака имаше снимка на шотландски териер. — Може би това ще ви убеди?
Флойд взе кутията:
— В последно време се опитвам да пазя линия.
— Моля, отворете я.
Флойд с мъка отвори капака с нокти. Във вътрешността на кутията имаше връзка различни по съдържание документи, прихванати с ластик.
— Малко разяснения биха ми дошли добре — произнесе той, без да знае какво да мисли.
— По-малко от седмица преди да почине, мадмоазел Уайт почука на вратата ми. Смъртта й настъпи на двадесети, така че сигурно се е случило около петнадесети или шестнадесети. Поканих я да влезе. Все още изглеждаше объркана и замислена, но сега поне бе готова да поговорим. Първото, което направи, бе да се извини за неучтивото си поведение през изминалите две седмици и да ми каже колко й липсвали конете. Освен това ми даде тази кутия.
Флойд изхлузи хлабавия ластик и остави документите да се изсипят в скута му:
— Какво друго ви каза?
— Единствено, че е възможно да напусне Париж набързо, както и да пазя кутията, ако не се върне за нея.
Флойд започна да прехвърля документите. Митнически декларации, разписки, карти, изрезки от вестници. Скица — направена с молив, с подробни анотации — на някакъв сферичен предмет, който не му говореше нищо. Имаше и една пощенска картичка: избеляла от слънцето фотография на Нотр Дам. Флойд огледа обратната й страна и си отбеляза, че картичката е надписана и има марка, но така и не е била изпратена. Почеркът бе прилежен и момичешки, с прекомерни завъртулки и камшичета, адресиран до някой си г-н Калискан, живеещ в Тенгълууд, Дакота.
— Нещо против да я прочета?
— Давайте смело, мосю Флойд.
В първата част от съобщението се говореше как жената планирала да прекара следобеда в пазаруване, в издирване на някакъв сребърен медальон, но че можело да промени плановете си, ако времето обърнело на дъжд. Думите „сребърен“ и „дъжд“ бяха внимателно подчертани. Последното се стори странно на Флойд, ала секунда по-късно си припомни, че самият той имаше леля, която обичаше да подчертава по навик думите в писмата си до него. Пощенската картичка беше подписана „от Сюзан“. Флойд предположи, че беше предназначена по-скоро за някой чичо или дядо, отколкото за любовник или близък приятел.