Той върна плочата обратно в калъфа и се изправи, забелязал ръчния грамофон, набутан в единия ъгъл на помещението, непосредствено до постмодерно лампово радио.
— Това нейният грамофон ли е? — попита той.
— Не, върви със стаята. Струва ми се, че е тук вече трийсетина години.
— И никога не е пускала някоя от плочите на него?
— Никога не съм я чувал да слуша каквато и да е музика. В случаите, когато минавах покрай стаята й на път за тази под нея, чувах единствено звуци от радиото.
— Какви звуци?
— Така и не успявах да различа нещо конкретно. Винаги го слушаше съвсем тихо.
Флойд прокара пръст през прахта върху радиото:
— Използвали ли сте го от смъртта й насам?
— Както казах, стаята е проветрявана. Това е всичко.
— Нещо против да научим какво точно е слушала?
— Сега работите за мен, мосю Флойд. Упълномощавам ви да правите онова, което намерите за добре.
— Аз ще проверя балкона — обади се Кюстин. — Искам да проверя колко лесно може човек да падне от него.
Флойд коленичи пред радиото, като преди това изглади измачкания и набран килим пред него. Беше „Филипс“ на поне двайсет години — кутия, покрита с орехов фурнир; спомняше си, че по време на първите пет години от престоя си в Париж и той имаше подобен. Включи го, вслушвайки се в бръмченето на загряващите лампи и пропукването от решетката на говорителя. Все още работеше.
Усети повей върху тила си, когато Кюстин отвори вратата, водеща за балкона. Далечният грохот на уличното движение проникна вътре незабавно, обезпокоявайки тишината като неканен гост. Ръката на Флойд инстинктивно посегна към копчето за фина настройка, готвейки се да раздвижи малката плъзгаща се стрелка през отпечатаните честоти и имена на радиа. Знаеше всички станции, излъчващи музиката, която двамата с Кюстин харесваха. С всяка изминала година ставаха все по-малко. Напоследък дори с всеки месец.
Без да докосва настройката за радиочестотите, Флойд просто увеличи звука. Чу единствено смущения.
— Станцията е разместена — каза той. — Или това, или който е излъчвал на тази честота, вече не е в бизнеса. — Той извади бележника си, потърси първата празна страница и си записа позицията на стрелката. След това внимателно започна да я плъзга от единия край на скалата до другия. Радиото съскаше и припукваше, но така и не успя да попадне на познати звуци.
— Е? — попита Бланшар.
— Очевидно радиото е повредено. Досега трябваше да съм попаднал на нещо.
— Преди мадмоазел Уайт да наеме стаята, радиото работеше идеално.
— И нищо чудно да е продължило да работи идеално, докато е живеела тук. Но сега е развалено, освен ако всяка радиостанция във Франция изведнъж е престанала да излъчва. — Флойд върна стрелката на приблизителната й първоначална позиция, след което изключи радиото. — Няма значение. Просто си помислих, че музиката, която е слушала за последно, може да ми предложи нещо допълнително за състоянието на ума й.
Кюстин влезе обратно в стаята, затваряйки двойната врата на балкона зад себе си.
— Подсигурено е — каза той. После докосна слънчевия си сплит: — Перилата достигат дотук. Колко висока беше тя, мосю?
— Горе-долу колкото вас.
— В такъв случай предполагам, че е напълно възможно да се е препънала и да е паднала през тях, ако късметът й е изневерил — отбеляза Кюстин. — Но няма начин просто да е паднала, ако се е навела.
— Тогава просто да изоставим тази теория — предложи хазаинът — и да се концентрираме върху хипотезата, че някой я е бутнал.
— Или че е скочила — намеси се Флойд. Той затвори отсечено бележника си. — Добре, мисля, че засега това е достатъчно. Ще запазите ли стаята в това състояние още известно време?
— Докато нещата се изяснят — увери го Бланшар.
Флойд потупа Кюстин по гърба:
— Хайде. Да побъбрим с останалите наематели и да видим какво ще ни кажат те.
Кюстин се наведе и вдигна кутията за бисквити от мястото до радиото, където Флойд я беше оставил.