— Вратата на този апартамент — каза той, обръщайки се към Бланшар, — беше ли заключена, когато я открихте?
— Не, беше отворена.
— В такъв случай съществува възможността да са я убили — каза Кюстин.
— Но е възможно и да е оставила вратата отворена, защото е имала нещо друго наум — каза Флойд. — Това не е доказателство. Ами външната входна врата — и тя ли беше отворена?
— Не — отвърна Бланшар. — Беше заключена. Но резето е автоматично. Когато убиецът се е измъквал, е трябвало само да я затръшне след себе си: за това не му е бил необходим ключ.
— И не ви е правило впечатление нещо да липсва оттук?
— Щях да го спомена.
Кюстин потупа тенекиената кутия:
— Може би са търсели това тук, но не са го открили, понеже вече го е била дала на мосю Бланшар.
— Според теб нещо в кутията струва ли си да извършиш убийство? — попита Флойд.
— Не — отговори Кюстин. — Но докато работех в Ке, съм виждал да убиват хора за комат хляб.
Флойд се обърна към хазаина:
— Ако имаме някакво развитие, утре ще се свържа с вас по телефона, в противен случай ще продължа разследването, докато не изникне нещо.
— Бих искал да получавам сведения от вас всеки ден, независимо от значимостта на разкритията ви.
Флойд сви рамене:
— Щом такова е желанието ви.
— Можете да ме откриете вечер. В края на всяка седмица ще очаквам писмен доклад по напредъка на разследването заедно с отчет за направените разходи.
— Явно взимате нещата на сериозно, а?
— В тази стая се е случило нещо ужасно — каза Бланшар. — Усещам го, дори на вас да не ви прави впечатление. Мадмоазел Уайт беше изплашена и далеч от дома. Някой се е вмъкнал и я е убил и това е неприемливо.
— Разбирам — кимна Флойд.
Почти бяха стигнали вратата, когато Бланшар отново се обади:
— Забравих да спомена за още нещо. Възможно е да няма особено значение, но мадмоазел Уайт държеше една пишеща машина в стаята си. — Той се спря, полагайки ръка върху голям дървен шкаф, поставен върху ниска масичка със закривени крака. — Беше немски модел… марка „Хаймзот и Райнке“, струва ми се… много тежка. Това е кутията, в която я доставиха.
— Доста необичаен аксесоар за един турист — отбеляза Флойд.
— Поинтересувах се защо й е и единственото, което каза, беше, че упражнявала машинописа си, за да не губи форма, докато се прибере у дома.
— Добре е, че го споменахте — каза Флойд. — Вероятно не е от съществено значение, но всяка малка информация може да се окаже от полза.
— Дали да не я огледаме? — попита Кюстин.
— Точно там е работата — отвърна Бланшар. — Вече не съществува. Намерихме я разбита на парчета на паважа, непосредствено до тялото на мадмоазел Уайт.
Четири
— Здравей, Верити — каза бившият съпруг на Оже. — Съжалявам, че се появявам без предизвестие, но някои наши общи приятели вече започваха да се чудят дали все още си жива.
Питър Оже имаше загоряла кожа и мускулеста фигура, като човек, който току-що се завръща от продължителна ваканция, а не от изтощителна дипломатическа обиколка на Федерацията на политите. Носеше скъп масленозелен костюм, който се подчертаваше от алена сатенена кърпа и изисканата златна значка на дипломатическия корпус. Ясните му зелени очи блестяха като изрязани изумруди, озарени от нестихваща развеселеност от всичко и всеки около него.
— Разбира се, че още съм жива — отговори сърдито Оже. — Наричат го домашен арест. Общуването с останалата част от света е донякъде затруднена.
— Знаеш какво имах предвид. Нито вдигаш телефона, нито отговаряш на пощата си. — За да подчертае думите си, Питър посочи натрупаната купчина от съобщителни цилиндри, задръстили отделението за пристигащата поща на пневматичната система в стаята.
— Опитвам се да събера мислите си.
— Не можеш да продължаваш така. Когато най-после се заемат с теб, трябва да се изправят срещу човек с всичкия си, а не пред заекваща развалина. Чувам, че предварителните изслушвания са насрочени за по-късно тази сутрин.
— Правилно си чул.
— Изглеждаш забележително спокойна.
— Просто формалност, нещо като удобна възможност двете страни да се измерят предизвикателно с очи. Дисциплинарният трибунал и решението, което ще вземе обаче, вече ме държат будна.