Не приличаше на нищо, което дотогава бе виждал през живота си.
— Това е камерата със сензора — обясни Оже, като отдели лепкавото парче от подплатата на Флойд, което й служеше за бинт. После отново го притисна към раната и пристегна по-здраво импровизираната превръзка. — И тук има комплект за първа помощ, но от другата страна на сензора ще разполагаме с далеч по-голям избор.
— Кое?
— Онова нещо там — каза тя, като посочи източника на потрепващата светлина. — Наричаме го сензора. Мисля, че от другата страна ще бъдем в по-голяма безопасност.
— Продължавай — произнесе той, загледан като хипнотизиран в изместващата се, резонираща повърхност.
— Не сме напълно сигурни към какви правила се придържа — обясни Оже. Думите й някак не успяха да му вдъхнат увереност. — Доста е стриктно по отношение на нещата, които допуска в Париж, но явно не е особено придирчиво към онова, което минава по обратния път.
— Звучиш така, сякаш дори не си сигурна как работи.
— Наистина не съм, никой не е — отвърна простичко тя. — Дори не знаем кой го е построи, нито кога.
— Всичко това започва да става прекалено странно за мен — каза Флойд.
— Тогава се обърни и излез при хората вън. — Оже кимна към сензора. — Всъщност нямам и най-малка представа дали изобщо ще те пусне да минеш.
— Но ще пусне теб?
— Да — каза тя. — Минавала съм вече три пъти през него, без да пострадам. Но двамата с теб сме различни. Онова, което важи за мен, не е задължително да важи за теб.
— Колко различни бихме могли да бъдем?
— Повече, отколкото си мислиш. Но има само един начин да разберем. Ще мина първа и ще те изчакам от другата страна. Ако не си се появил до минута или две, ще… — Ала Оже не успя да довърши онова, което искаше да каже.
— Какво има? — попита Флойд.
— Не е толкова просто. Никога не сме виждали сензорът да отказва да пропусне живо същество. Нямам представа какво ще направи, ако реши да те отхвърли. — Тя преглътна. — Възможно е гледката да не е особено живописна. Когато опитвахме да пренесем машини от другата страна — оръжия, комуникационно оборудване, такива неща, — обикновено не го позволяваше.
Флойд започваше да се чувства така, сякаш се бе самопоканил на вечерно соаре в разгара на игра на думи, без да е наясно с правилата.
— По някакъв начин ги е блокирал ли?
— Унищожаваше ги — обясни Оже. — Превръщаше ги в безполезни буци от метална шлака. Разбъркваше ги на атомно равнище на случаен принцип, изтривайки дори най-микроскопичните им структури. След тази процедура нищо не работи. Единственото, което ни позволява да пренасяме, са прости инструменти. Екипировка за изкопни работи. Ножове. Дрехи. Хартиени пари. Ето защо в тази камера няма нищо кой знае колко интересно. Всичко, което виждаш, е взето от Париж, донесено тук незабелязано и преработено така, че да ни върши работа.
Флойд се взря в потрепващата повърхност. Беше настоявал да получи отговори от Оже от момента, в който я бе срещнал, като неизменно бе запазвал собствените си предварителни представи за истината, ала сега, когато най-после му съобщаваха тази истина — на премерени, внимателни порции, без съмнение, — изведнъж се оказваше, че тя изобщо не съвпада с картината, която бе изградил в съзнанието си. Беше от онзи вид истини, от които ти се иска да се свиеш под някой камък. И най-лошото бе, че в гласа й се долавяше умореното убеждение и спокойствие на човек, който е далеч от всякаква мисъл за измама.
В този момент бе напълно откровена с него, или поне толкова откровена, колкото имаше смелостта да бъде.
Под Париж съществуваше нещо, което нямаше право да съществува, а Оже искаше Флойд да пристъпи през него.
— Ако ме пропусне през себе си, ще ми хареса ли онова, което е от другата страна?
— Не — отговоря тя. — Няма. Напълно съм убедена. Но там ще си в далеч по-голяма безопасност, отколкото тук. Дори онези мъже да проникнат в това помещение, ще им се наложи да се решат да пристъпят през сензора. Мисля, че ще издържиш достатъчно дълго, докато се върна с подкрепления.
— Тогава да приключваме. Ти мини първа. Ще се видим от другата страна.
— Готов ли си?